Понякога му се струваше, че точно заради това обича дрогата: не защото, както си мислеха мнозина, за да избяга от всекидневния живот, а защото всекидневният живот изглеждаше не толкова всекидневен. За кратко — от седмица на седмица за все по-кратко — светът беше великолепен и непознат.
Друг път се питаше кой е изгубил цвета си, дали светът, или приятелите му. Кога всички бяха станали толкова еднакви? Прекалено често му се струваше, че след колежа, след магистратурата не е срещал интересни хора. Че бавно, но неминуемо всички са си заприличали. Например членовете на „Бакфат“ — в колежа бяха марширували чак до река Чарлс голи до кръста — три дебели, сочни, поклащащи се тела — в знак на протест срещу орязаните средства за Програмата за планирано родителство (никой не знаеше защо се налага да се разсъбличат до кръста, но карай) и свиреха в сутерена на общежитието Худ Хол страхотни сетове, освен това запалиха насред двора чучело на щатски сенатор антифеминист. А сега Франческа и Марта обсъждаха как искали да имат деца и дали да не се преместят от таванския апартамент в Бушуик в своя си къща от кафяв пясъчник в Боръм Хил, Еди пък наистина, този път наистина започваше свой бизнес и миналата година, когато той предложи трите от „Бакфат“ да се съберат отново, всички се изсмяха, макар че изобщо не беше шега. Постоянната носталгия го потискаше, но не го напускаше и усещането, че вече са отминали най-славните години, годините, когато всичко сякаш е било нарисувано във флуоресцентни цветове. По онова време всички бяха къде-къде по-забавни. Какво се беше случило?
Възрастта — предполагаше той. А заедно с нея: работата. Парите. Децата. Нещата, с която отсрочваш смъртта, нещата, с които си осигуряваш важност, нещата, които носят утеха и дават рамки и съдържание. Походът напред, наложен от биологията и условностите, на който не можеше да устои и най-непокорният ум.
А всички бяха негови връстници. Онова, което всъщност го вълнуваше, бе кога приятелите му са станали като всички останали и защо той не го е забелязал. Малкълм, разбира се, открай време си беше като всички останали, но той все пак беше очаквал повече от Уилем и Джуд. Знаеше колко ужасно звучи (и затова никога не го беше изричал на глас), но често си мислеше, че щастливото му детство е истинско проклятие. Какво щеше да стане, ако вместо това му се беше случило нещо наистина интересно? Единственото интересно, което му се бе случило, бе, че беше учил в частно училище главно с бели деца, а то дори не бе и интересно. Слава богу, че не беше писател — нямаше да има за какво да пише. А ето че човек като Джуд, който не бе расъл като всички останали и не изглеждаше като всички останали, все се опитваше да бъде като всички останали и Джей Би го виждаше. Нямаше да се откаже от външния вид на Уилем, разбира се, но бе готов да убие някоя малка мила твар, само и само да изглежда като Джуд, да накуцва тайнствено като него, сякаш се плъзга, да има неговото лице и тяло. А Джуд прекарваше почти цялото си време в опити да стои на едно място и да гледа надолу, сякаш така никой нямаше да го забележи. Това бе тъжно и все пак някак си разбираемо в колежа, където Джуд беше безпомощен като дете, само кожа и кости — Джей Би чак го болеше да го гледа такъв, — но напоследък, когато Джуд вече изглеждаше прекрасно, Джей Би направо се вбесяваше, особено пък ако стеснителността на Джуд осуетяваше плановете му.