Второ, Джаксън беше богат: толкова богат, че не беше работил и един-единствен ден през живота си. Толкова богат, че галеристът му се бе съгласил да излага нещата му колкото за да направи услуга на бащата на Джаксън. Толкова богат, че изложбите му се разпродаваха, защото, ако се вярва на мълвата, майка му — която, още когато Джаксън е бил малък, се бе развела с баща му, производител на някаква изключително важна джаджа за самолети, и се бе омъжила за изобретателя на някаква изключително важна джаджа при операциите за трансплантация на сърце — изкупувала всичко на изложбите му, а после продавала отделните експонати на търг, като вдигала цените, след това пак ги изкупувала и така надувала приходите от продажбите на Джаксън. За разлика от други богати хора, които познаваше — включително Малкълм, Ричард и Езра, — Джаксън рядко се правеше, че не е богат. Джей Би винаги бе смятал скромниченето на другите за дразнещо и престорено, но веднъж в три след полунощ, когато и двамата бяха надрусани и прегладнели и се превиваха от смях, бе видял как за две шоколадчета Джаксън мята на касиера стодоларова банкнота и после му казва да задържи рестото и тутакси бе изтрезнял. Имаше нещо неприлично в нехайството, с което Джаксън харчеше пари, нещо, което напомняше на Джей Би, че колкото и Джаксън да си въобразява, че е различен, и той е отегчителен като всички останали — мамино синче.
Трето, Джаксън дори не беше красив. Вероятно не беше обратен — при всички положения около него постоянно се навъртаха момичета, момичета, с които Джаксън се държеше презрително, а въпреки това те го следваха с гладки безизразни лица като шлейф по петите, — но той бе най-несексапилният човек, когото Джей Би беше срещал някога. Джаксън беше с много светла, почти бяла коса, със сипаничаво лице и зъби, за които някога със сигурност се беше охарчил, но сега бяха придобили пепеляв цвят, а между тях се жълтееше нещо като масло и от това на Джей Би направо му се повдигаше.
Приятелите му не понасяха Джаксън и след като се разбра, че Джаксън и неговият приятелски кръг — самотни богати момичета като Хира, хора като Масимо, които уж минаваха за художници, и като Зейн, които се правеха на критици: повечето бяха съученици на Джаксън от училището за некадърници, където го бяха записали, след като той не бе успял да влезе в никое друго частно училище в Ню Йорк, включително в училището на Джей Би — са навлезли трайно в живота му, всички се опитаха да го убедят да не се занимава с Джаксън.
— Все повтаряш какъв двуличник е Езра — му беше казал Уилем. — Но с какво точно Джаксън е по-различен от Езра, освен с това, че е пълен гадняр.
И Джаксън наистина си беше гадняр и когато бяха заедно, Джей Би не падаше по-долу от него. Един ден преди няколко месеца, след четвъртия-петия опит да спре дрогата, той се бе обадил по телефона на Джуд. Беше пет следобед, тъкмо се беше събудил и се чувстваше толкова ужасно, толкова невероятно стар, изтощен и просто съсипан — с мазна кожа, с немити зъби, с очи, сухи като дърво, — че за пръв път му се прииска да е мъртъв, просто да не му се налага да продължава и продължава нататък. „Нещо трябва да се промени — си беше казал. — Трябва да прекратя да общувам с Джаксън. Трябва да прекратя. Всичко трябва да прекрати.“ Липсваха му приятелите, липсваха му тяхната невинност и чистота, липсваше му да е най-интересният сред тях, липсваше му това да не му се налага да се прави на някакъв пред тях.
Затова се беше обадил на Джуд (Уилем, да го вземат мътните, го нямаше, естествено, в града, а на Малкълм не можеше да разчита, че няма да се уплаши) и го бе повикал, беше го помолил да намине след работа. Обясни му къде точно е дрогата (под разхлабената дъска отдясно на леглото), къде е и лулата и го помоли да изсипе прахта в тоалетната и да пусне водата.