— Джей Би — бе отвърнал Джуд. — Чуй ме. Иди в онова кафене на „Клинтън“, разбра ли? Вземи си скицника. Поръчай си нещо за ядене. Идвам при първа възможност, веднага щом приключи заседанието. А щом приключа, ще ти пратя есемес, за да се прибереш, чу ли?
— Добре — бе отвърнал той.
След това стана, взе си много дълъг душ, почти без да се търка, само стоя под водата, сетне направи точно каквото му беше казал Джуд: взе скицника и моливите. Отиде в кафенето. Хапна сандвич с пилешко и пийна кафе. И зачака.
И докато чакаше, видя, че пред прозореца, точно като мангуста, подскачаща на задни крака, минава Джаксън с мръсната си коса и смачканата брадичка. Вървеше със самодоволната си походка на момче богаташче, с едва загатната блажена усмивка върху лицето, от която на Джей Би му идеше да го зашлеви съвсем спокойно, сякаш Джаксън е грозник, когото е видял случайно на улицата, а не грозник, когото вижда почти всеки ден. А после, точно преди да отмине, Джаксън се обърна и погледна през прозореца право към него, усмихна се с гадната си усмивка, обърна се кръгом, тръгна към кафенето и влезе вътре, сякаш през цялото време е знаел, че Джей Би е там и е изникнал колкото да напомни на Джей Би, че Джей Би вече е негов, че няма как да му се изплъзне, че Джей Би е там да прави каквото Джаксън иска, когато Джаксън иска и животът му никога вече няма да му принадлежи. За пръв път се беше изплашил от Джаксън и бе изпаднал в паника. „Какво става?“ — запита се. Именно той, Жан-Батист Марион, решаваше сам, хората слушаха него, а не обратното. Даде си сметка, че Джаксън няма да го пусне никога, и се изплаши. Вече принадлежеше на друг, не на себе си. Как изобщо можеше да се отскубне и да принадлежи на себе си? Как можеше да стане отново какъвто е бил преди?
— Здрасти — каза Джаксън, неизненадан, че го вижда, толкова неизненадан, сякаш сам го бе сътворил.
Какво можеше да отговори Джей Би?
— Здрасти — рече той.
Точно тогава иззвъня телефонът му: Джуд, съобщаваше му, че вече било чисто и можел да се прибира.
— Трябва да тръгвам — заяви Джей Би, после се изправи и се запъти към изхода, а Джаксън го последва.
Видя как изражението на Джуд се променя, щом той видя до него Джаксън.
— Джей Би — подхвана. — Радвам се да те видя. Готов ли си да тръгваш?
— Къде? — попита той глупаво.
— При мен — отговори Джуд. — Нали обеща да ми помогнеш с кашона, не мога да го сваля.
Но той бе много объркан, много стъписан и не разбра.
— Какъв кашон?
— На рафта в дрешника, не мога да го стигна — поясни Джуд, все така без да обръща внимание на Джаксън. — Имам нужда от помощта ти, трудно ми е да се кача сам на стълбата.
В този миг трябваше да се досети — Джуд никога не говореше за нещата, които не може да направи. Всъщност му разчистваше пътя, а той, глупакът, да не се усети.
Затова пък се усети Джаксън.
— Според мен приятелят ти иска да ме разкара — каза той ухилен на Джей Би.
Именно така ги наричаше Джаксън, въпреки че вече ги познаваше всички: „Приятелите ти. Приятелите на Джей Би“.
Джуд го погледна.
— Прав си — рече той все така спокойно, с глас, който и не трепна. — Това искам. А сетне, след като отново се обърна към него: — Джей Би… няма ли да дойдеш с мен?
Ох, искаше да го направи. Но в онзи миг не можеше. Не знаеше защо и никога нямаше да узнае, но не можеше. Беше безсилен, толкова безсилен, че дори не можеше да се престори, че не е така.
— Не мога — прошепна на Джуд.
— Джей Би — каза Джуд и след като го хвана за ръката, го затегли към бордюра, а Джаксън ги загледа с тъпата си подигравателна усмивка. — Ела с мен. Не си длъжен да стоиш тук. Ела с мен, Джей Би.
Тогава той се разплака — не на глас, не силно, но все пак се разплака.
— Джей Би — повтори с тих глас Джуд. — Ела с мен. Не си длъжен да се връщаш там.
Но:
— Не мога — чу се той да казва. — Не мога. Искам да се кача горе. Искам да се прибера.
— В такъв случай ще дойда с теб.
— Не. Не, Джуд. Искам да съм сам. Благодаря ти. Но си върви.
— Джей Би — подхвана пак Джуд, той обаче му обърна гръб и хукна, пъхна ключа във входната врата и се завтече нагоре по стълбите — знаеше, че Джуд няма да може да го последва, затова пък Джаксън беше точно зад него, хилеше се злобно, а виковете на Джуд: „Джей Би! Джей Би!“, продължиха да кънтят подире му, докато той не влезе в апартамента (Джуд беше почистил, след като бе дошъл: мивката беше празна, съдовете бяха наредени да се сушат на поставката), където вече не ги чуваше. Изключи телефона, по който Джуд му звънеше, изключи и звънеца на домофона, който Джуд натискаше и натискаше.