След това Джаксън насипа на линийки коката, която беше донесъл, и те се нашмъркаха: вечерта стана същата като стотиците вечери преди това: същият ритъм, същото отчаяние, същото ужасно очакване.
— Той, твоят приятел, си е красавец — чу той как му казва Джаксън по някое време късно същата вечер. — Но е много кофти, че…
Джаксън се изправи и започна да имитира походката на Джуд, да се криви гротескно и неправдоподобно, с уста, увиснала като на кретен, с ръце, които подскачаха пред него. Той бе прекалено надрусан, за да се възмути, прекалено надрусан, за да каже каквото и да било, затова само премига с парещи от избилите сълзи очи и продължи да гледа как Джаксън куцука из стаята и да се опитва да защити някак с думи Джуд.
На другия ден се събуди късно, лежеше по корем на пода при кухнята. Заобиколи Джаксън, който също спеше на пода, при библиотеката, отиде в стаята си, където видя, че Джуд му е оправил и леглото, и пак му се доплака. Вдигна предпазливо дъската вдясно от леглото и бръкна отдолу: там нямаше нищо. Затова легна върху одеялото и се заметна с единия край, зави се целият презглава, както бе правил като малък.
Докато се мъчеше да заспи, се замисли защо се е хванал с Джаксън. Не че не знаеше, но го беше срам да си спомни. Беше се хванал с Джаксън, за да докаже, че не зависи от приятелите си, че не е хванат в капана на живота си, че може да взима и сам решения, пък били те и лоши, и ще го прави. На негова възраст човек вече е срещнал всички приятели, които вероятно ще има някога. Срещнал е приятелите на приятелите. Животът се смаляваше все повече и повече. Джаксън беше тъп, коравосърдечен и жесток, не беше от хората, които той би трябвало да цени, на които би трябвало да посвещава от времето си. Знаеше го. И именно заради това продължаваше: за да направи напук на приятелите си, за да им покаже, че не е роб на онова, което очакват от него. Това бе тъпо, тъпо, тъпо. Високомерно. И от него страдаше само той.
— Всъщност няма как тоя тип да ти харесва — му беше казал веднъж Уилем.
И макар да бе наясно какво точно има предвид Уилем, се бе направил, че не му е ясно — колкото да се заяде.
— Как така да няма как. Уилем? — беше попитал. — Страшно забавен е. Всъщност е човек на действието. Всъщност е до мен, когато имам нужда да не съм сам. Защо да няма как? А?
Същото беше и с дрогата. Той посягаше към нея не заради силните усещания, не за да се прави на врял и кипял, не за да се изкара по-интересен. Просто от него не се очакваше да го прави. Напоследък, който гледаше сериозно на изкуството, не посягаше към наркотиците. Всепозволеността, самата представа за нея бяха изчезнали заедно с битниците, с абстрактните експресионизми, с опарта и попарта. Напоследък може би не бе чак такова престъпление да изпушиш един джойнт. Може би от време на време, ако изпаднеш в особено иронично настроение, ще шмръкнеш и линийка кока. Но толкоз. Сега беше времето на дисциплината, на ограниченията, не на вдъхновението — ако не друго, вдъхновението вече не беше свързано с дрогата. Никой от хората, които той уважаваше — Ричард, Али, Хенри Йънг Азиатеца, — не посягаше към наркотиците, захарта, кофеина, солта, месото, глутена, никотина. Те бяха творци аскети. В мигове, когато решеше да си търси оправдания, той се опитваше да си втълпи, че да се дрогираш, е толкова демоде, толкова изтъркано, че пак е излязло на мода. Знаеше обаче, че не е така. Както знаеше и че всъщност не му е чак толкова приятно по секс купоните, организирани понякога в кънтящия апартамент на Джаксън в Уилямсбърг, където групи с променлив състав от кльощави меки хора се опипваха слепешком и първия път направо го напуши смях, когато едно хлапе, прекалено хилаво, младичко и без косми, за да му хареса, му каза, че искало Джей Би да погледа как си смуче кръвта от рана, която само ще си нанесе. Джей Би обаче не се засмя, докато наблюдаваше как хлапакът си порязва бицепса, а после извива врат, за да оближе кръвта като коте, което се чисти, обратното, усети как го плисва печал.
— О, Джей Би, не искам друго, освен добро бяло момче — му се бе оплакал веднъж неговият бивш — Тоби, който вече му беше само приятел, и сега той се подсмихна при спомена за него.
И при него беше така. Не искаше друго, освен добро бяло момче, а не тази тъжна твар с вид на саламандър, която бе толкова бледа, че чак прозираше, и си лижеше кръвта с възможно най-нееротичните движения на света.
Но сред всички въпроси, на които можеше да отговори, имаше един без отговор: как да се измъкне от всичко това? Как да престане? Ето го — в буквалния смисъл на думата хванат в капана на ателието, в буквалния смисъл на думата надзъртащ иззад ъгъла, за да се увери, че Джаксън не се приближава по коридора. Как да избяга от Джаксън? Как да спаси живота си?