Вечерта, след като бе накарал Джуд да унищожи запасите му, накрая му се беше обадил по телефона и Джуд го покани при себе си, а щом той отказа, Джуд се вдигна и дойде тук. Джей Би седеше и гледаше втренчено стената, докато Джуд му приготвяше вечеря, ризото със скариди, което му поднесе в чиния и се надвеси над плота, за да го погледа как се храни.
— Може ли още малко? — попита той, след като излапа първата порция, и Джуд му сипа.
Не бе усетил, че е толкова гладен, ръката му трепереше, докато той поднасяше лъжицата към устата си. Сети се за неделните вечери у майка си, на които не бе ходил, откакто бе починала баба му.
— Няма ли да ми дръпнеш едно конско? — попита най-сетне, но Джуд поклати глава.
След като хапна, седна на канапето и загледа телевизия на изключен звук, всъщност не виждаше нищо, но проблясващите размазани образи му действаха успокояващо, а щом изми съдовете, Джуд седна до него да пише някакъв документ.
По телевизията даваха един от филмите с Уилем — онзи, в който Уилем играеше измамник с лява буза, цялата в белези, в малко ирландско градче — и той избра този канал, но не за да види филма, а за да погледа лицето на Уилем с беззвучно мърдащи устни.
— Уилем ми липсва — каза, а после усети колко неблагодарно звучи.
Но Джуд беше оставил химикалката и също погледна екрана.
— И на мен ми липсва — промълви и двамата продължиха да се взират в приятеля си, толкова далеч от тях.
— Не си отивай — каза той на Джуд, докато се унасяше. — Не ме оставяй.
— Няма — отвърна Джуд и той разбра, че Джуд наистина няма да го остави.
Когато рано на другата сутрин се събуди, още лежеше завит на канапето, а телевизорът беше изключен. Джуд беше там, беше се сгушил между възглавниците в другия край на канапето и спеше. Дълбоко в себе си той чувстваше обида, че Джуд не желае да им разкрива нищо за себе си, че е толкова потаен и уклончив, в този миг обаче му беше признателен и се възхити от него — седна на стола и се загледа в лицето му, което обичаше толкова много да рисува, в косата с неопределен цвят, покрай която, зърнеше ли я, си спомняше колко дълго е смесвал боите, колко много оттенъци е опитвал, докато я изобрази точно.
„Мога да го направя — каза той безмълвно на Джуд. — Мога.“
С тази малка подробност, че очевидно не можеше. Намираше се в ателието си, още беше един часът следобед, а му се пушеше толкова много, толкова много, че не си представяше друго, освен лулата и стъклото ѝ с полепнали по него остатъци от белия прах, това бе едва ден първи от опитите му да не се дрогира, а той вече ставаше — сам се правеше — за посмешище. Бе заобиколен от единствените неща, на които държеше, картините от следващата му серия „Секунди, минути, часове, дни“, за която в продължение на цял един ден бе следвал по петите Малкълм, Джуд и Уилем, за да снима всичко, каквото правят, а после бе избрал осем-десет образа от всеки техен ден, които да нарисува. Беше решил да пресъздаде по един от обичайните им делнични дни, всичките от един и същи месец на една и съща година, и бе озаглавил всяка картина с името, мястото и времето, когато е заснел изображението.
За серията с Уилем бе хвърлил най-много усилия: беше се вдигнал и бе отишъл чак в Лондон, където Уилем снимаше филм със заглавието „Закъснелите“, и изображенията, които беше подбрал, бяха и от снимачната площадка, и извън нея. От снимките, които беше направил на всеки, си имаше любими: за Уилем това беше „Уилем, Лондон, 8 октомври, 9:08 сутринта“, на нея Уилем седеше в гримьорната и гледаше отражението си в огледалото, а гримьорката го държеше за брадичката с върховете на пръстите на лявата си ръка и с дясната нанасяше с четка по бузите му пудра. Уилем беше свел очи, но пак беше ясно, че се гледа, освен това стискаше дървените странични облегалки на креслото така, сякаш се вози на влакче на ужасите и го е страх, че ако се пусне, ще падне. Плотът пред него беше отрупан с усукани на масури стружки — някой беше острил наскоро моливите за вежди, — които приличаха на парчета опърпана дантела, и с отворени кутии със сенки за очи във всевъзможни оттенъци на червеното, с всички негови разновидности, и с хартиени салфетки с размазани като кръв червени петна по тях. Колкото до Малкълм, той го беше снимал да седи късно вечерта вкъщи, на кухненския плот и да прави от квадрати оризова хартия една от въображаемите си сгради. Харесваше „Малкълм, Бруклин, 23 октомври, 11:17 вечерта“ не толкова заради композицията или цветовете, а по-скоро от лични подбуди: в колежа винаги бе взимал Малкълм на подбив заради макетчетата, които правеше и редеше по перваза на прозореца, но всъщност им се възхищаваше и обичаше да гледа как Малкълм ги създава — той започваше да диша по-бавно и потъваше в мълчание, а постоянната му припряност, която понякога се усещаше едва ли не физически, се стопяваше, изчезваше като ненужна закърняла част на тялото, като опашка.