Той работеше по картините без строга последователност, но за серията с Джуд все не можеше да докара цветовете, каквито ги искаше, затова платната в нея бяха най-малко и най-недовършени. Докато бе прехвърлял снимките, бе забелязал, че дните на всеки от приятелите му е вместен от определена тоналност, която и ги определя: беше фотографирал Уилем в дните, когато го снимаха в павилион — уж в голямо жилище в Белгрейвия, и светлината бе подчертано златиста, като пчелен восък. По-късно, след като се прибраха в апартамента в Нотинг Хил, който Уилем бе взел под наем, той го беше снимал как чете седнал и светлината отново бе жълтеникава, но вече не толкова като сироп, а по-свежа, като кората на късна ябълка. Светът на Малкълм пък беше синкав: стерилното му ателие с плотове от бял мрамор на Двайсет и втора улица, къщата, която двамата със Софи бяха купили на Кобъл Хил, след като се бяха оженили. А светът на Джуд беше сивкав, но сребристосивкав, с оттенък, който се среща при фототипните отпечатъци и който се оказа твърде труден за пресъздаване с акрилни бои, въпреки че в случая с Джуд той бе разредил значително цветовете в опит да улови трепкащата светлина. Преди да започне, първо трябваше да намери начин да накара сивото да изглежда ярко и чисто, а това го хвърляше в униние, понеже единственото, което искаше, бе да рисува, а не да си играе с цветовете.
Но да изпада в униние заради картините си — а бе невъзможно да не възприема работата си като свой съратник и съучастник, сякаш тя бе нещо, което понякога решава да е мило и отзивчиво с теб, а друг път си наумява да е своенравно и опърничаво като кисело малко дете, — ето какво всъщност ставаше. Просто трябваше да продължи да работи и работи, докато накрая един прекрасен ден се получи.
Но точно както обещанието, което сам си беше дал — „Няма да успееш! — пищеше колкото да се заяде дяволчето, което подскачаше в главата му. — Няма да успееш!“, — картините също му се подиграваха. Беше решил, че за поредицата, ще нарисува и един свой ден, а ето че вече три години не откриваше ден, който да си заслужава да изобрази. Беше опитал — в продължение на десетки дни си беше направил стотици снимки. Но седнеше ли да ги разглежда, всичко завършваше по един и същ начин: той се надрусваше. Или изображенията спираха надвечер и той разбираше, че това е станало, защото се е надрусал, надрусал се е така, че не бил в състояние да снима още. Във фотографиите имаше и други неща, които не му харесваха: не искаше да включва в хрониката на живота си и Джаксън, а Джаксън пак си беше там. Не харесваше глупавата усмивка върху лицето си, когато бе на дрога, не му харесваше и как, докато денят потъва в нощта, лицето му става от дебело и обнадеждено на дебело и ненаситно. Не искаше да се рисува такъв. Но все по-често си мислеше, че трябва да нарисува именно тази своя версия: в края на краищата това бе животът му. Сега той бе именно такъв. Случваше се да се събуди, да е тъмно и той да не знае къде е, колко е часът, кой ден е. Дни: дори самата представа за ден се бе превърнала в подигравка. Той вече не бе в състояние да прецени точно кога започва или завършва даден ден. „Помогнете ми — казваше в такива мигове на глас. — Помогнете ми.“ Ала не знаеше към кого отправя тази молба и какво очаква да се случи.
И сега беше уморен. Беше опитал. Беше един и половина следобед, петък, петъкът от седмицата, когато беше Четвърти юли. Той се облече. Затвори прозорците в ателието, заключи и тръгна да слиза по стълбището в тихата сграда.
— Чен — каза с глас, прокънтял по стълбището, сякаш предупреждаваше колегите си, другите художници, или общуваше с човек, който може би се нуждае от помощ. — Чен, Чен, Чен.
Отиваше си вкъщи, отиваше да се напуши.
Събуди се от ужасен шум, от шума на машина, на метал, който стърже по метал, и понечи да изкрещи във възглавницата, за да го заглуши, после обаче си даде сметка, че е домофонът, затова се изправи бавно и се затътри към вратата.
— Джаксън? — попита, както натискаше копчето на домофона, и се чу колко уплашено, колко плахо говори.
Последва мълчание.
— Не, ние сме — каза след малко Малкълм. — Пусни ни.