Той го направи. Изсипаха се всички: Малкълм, Джуд, Уилем, сякаш бяха дошли на представление.
— Уилем — подхвана той. — Нали уж беше в Кападокия.
— Прибрах се вчера.
— Но нали нямаше да те има до… — Това го помнеше. — До шести юли! Каза, че се прибираш тогава.
— Днес е седми юли — отвърна тихо Уилем.
Тогава той се разплака, но без сълзи, беше се обезводнил, издаваше само звуци. Седми юли: беше изгубил толкова дни. Не помнеше нищо.
— Джей Би — подхвана Джуд и се приближи, — ще те измъкнем. Ела с нас. Ще ти помогнем.
— Добре — отговори той, още плачеше. — Добре, добре.
Още стоеше омотан в одеялото, беше му студено, но остави Малкълм да го заведе при канапето, а когато Уилем донесе пуловер, протегна покорно ръце, както бе правил като малък и го обличаше майка му.
— Къде е Джаксън? — попита той Уилем.
— Джаксън няма да те притеснява — чу той Джуд, говореше му някъде отгоре. — Няма страшно, Джей Би.
— Уилем — допълни той, — кога престана да си ми приятел?
— Никога не съм преставал да съм ти приятел, Джей Би — възрази Уилем и седна до него. — Знаеш, че те обичам.
Той се облегна на канапето и затвори очи — чу как Джуд и Малкълм си говорят тихо, после Малкълм отиде в другия край на апартамента, където беше спалнята, чу и как дъската на пода се вдига и после пада обратно на мястото си и някой пуска казанчето в тоалетната.
— Готови сме — чу той Джуд и стана, Уилем също се изправи, а Малкълм дойде при него, прегърна го и всички вкупом тръгнаха бавно към вратата, където го скова ужас: знаеше, че излезе ли навън, ще види Джаксън, изникнал сякаш от дън земя, както онзи ден при кафенето.
— Не мога да изляза — отсече той и спря. — Не искам, не ме карайте.
— Джей Би — подхвана Уилем и кой знае защо в онзи миг той се вбеси от нещо в гласа му, от нещо в самото му присъствие, затова махна от себе си ръката на Малкълм и преизпълнен внезапно със сили, се извърна с лице към тях.
— Няма да ми казваш, Уилем, какво да правя — заяви той. — Никога не си тук, никога не си ме подкрепял, никога не си ми се обаждал, няма да ми идваш тук, за да ми се подиграваш само защото ти е хрумнало — клетият глупав прецакан Джей Би, аз съм Уилем Героя, дошъл съм като спасител. Остави ме на мира.
— Знам, че си разстроен, Джей Би — отвърна Уилем, — но не ти се подиграва никой, най-малкото пък аз.
Но още преди Уилем да е заговорил, Джей Би забеляза как той поглежда припряно и май съзаклятнически нагоре към Джуд, от което се вбеси още повече. Къде бяха дните, когато всички се бяха разбирали помежду си, когато те с Уилем бяха излизали през уикенда, а на другия ден се бяха връщали, за да споделят среднощните си приключения с Малкълм и Джуд, с Джуд, който не ходеше никъде, който не споделяше с никого за никакви приключения. Как се бе получило така, че именно той бе останал съвсем сам? Защо го бяха зарязали на Джаксън, който да посегне към него и да го унищожи? Защо не се бяха борили по-дълго за него? Защо той бе опропастил всичко? Защо те му бяха позволили? Идеше му да ги смаже, искаше му се и те да се почувстват нечовеци като него.
— Ами ти — рече той, след като се обърна към Джуд. — Искаш ли да разбереш колко съм се скапал? Харесва ли ти все ти да си човекът, който научава тайните на всички, без да каже и грам за себе си? Какво според теб е това, Джуд? Нима си въобразяваш, че можеш да си част от клуба, а никога да не казваш нищо, никога да не споделяш с нас нищо? Е, тия работи не стават така, до гуша ни е дошло от теб.
— Стига, Джей Би — спря го рязко Уилем и го сграбчи за рамото, но той изведнъж усети изблик на сили, отскубна се от хватката на Уилем и заподскача като боксьор към библиотеката с крака, които най-неочаквано бяха станали чевръсти и пъргави.
Погледна Джуд, който стоеше, без да казва нищо, със застинало лице и разширени очи, сякаш Джуд чакаше Джей Би да продължи, чака Джей Би да му причини още болка. Първия път, когато се бе заел да рисува очите на Джуд, бе отишъл в магазин за домашни любимци, за да снима един зелен смок, защото цветовете бяха съвсем сходни. В онзи миг обаче очите му бяха по-тъмни, почти с цвета на жълтоуха водна змия и чак го досмеша от желанието си да има подръка бои — знаеше, че ако са тук, ще успее да уцели цвета дори без да пробва.
— Тия работи не стават така — повтори той отново на Джуд.
И после, още преди да се усети, започна да имитира точно като Джаксън Джуд, да повтаря омерзителната пародия, да куцука като Джаксън с увиснала уста, да сумти като бавноразвиващ се, да влачи след себе си десния си крак, сякаш е от камък.