— Аз съм Джуд — смотолеви. — Аз съм Джуд Сейнт Франсис.
Няколко секунди в помещението се чуваше само неговият глас, виждаха се само неговите движения и в онези секунди той искаше да спре, а не можеше. Точно тогава Уилем дотича при него и последното, което той видя, бе как Уилем замахва назад с юмрук, последното, което чу, бе пукането на кост.
Събуди се, не знаеше къде е. Беше му трудно да диша. Усети, че има нещо на носа си. Опита да вдигне ръка и да провери какво е, но не успя. Тогава погледна надолу и видя, че китките му са завързани, значи беше в болница. Затвори очи и си спомни: Уилем го беше ударил. След това си спомни и защо го е ударил, стисна очи и изрева беззвучно.
Мигът отмина и той отвори отново очи. Обърна глава наляво, където имаше грозна синя завеса, закрила вратата. После обърна глава и надясно, към изгревната светлина, и видя Джуд, спеше на стола до леглото. Столът беше тесен, затова Джуд се бе свил в поза, която изглеждаше ужасно неудобна: бе вдигнал колене към гърдите си, бе отпуснал върху тях буза и бе обвил с ръце глезените си.
„Знаеш, Джуд, че не е хубаво да спиш така — каза му той наум. — Когато се събудиш, ще те боли гърбът.“ Но и да можеше да се пресегне и да го събуди, нямаше да го направи.
„О, Боже — помисли си. — О, Боже. Какво направих?“
„Извинявай, Джуд — продължи наум и този път успя да се разплаче истински — в устата му се застинаха сълзи, а също сополи, които нямаше как да избърше. Но мълчеше, не издаваше никакви звуци. — Извинявай, извинявай много“ — повтори наум, а сетне прошепна думите и на глас, но тихо, толкова тихо, че чу само как устните му се отварят и се затварят, нищо повече.
— Прости ми Джуд. Прости ми.
Прости ми.
Прости ми.
Прости ми.
IV
Аксиома на равенството
1
Предишната вечер е поел към Бостън за сватбата на техния приятел Лайънъл, когато получава есемес от доктор Ли, че доктор Кашен е починал. „Инфаркт, станало е много бързо“, пише доктор Ли. Погребението е в петък следобед.
На другата сутрин той отива с колата право на гробищата, а от гробищата — в къщата, двуетажна, дървена, на доктор Кашен в Нютън, където всяка година професорът бе организирал вечеря за своите абсолвенти. По негласна договорка на тези вечери никой не говореше за математика.
— Можете да говорите за всичко друго — им бе казвал той. — Но няма да говорим за математика.
Само у доктор Кашен той бе най-общителният сред присъстващите в стаята (освен това неслучайно бе и най-неталантливият) и преподавателят караше все него да започне разговора.
— Е, Джуд — подхващаше. — С какво се занимаваш напоследък?
Най-малко двама от колегите му в последния курс — и двамата щяха да кандидатстват за докторска — страдаха от аутизъм в лека форма и той виждаше колко усилия хвърлят да водят разговор, колко им е трудно да спазват добрите обноски и преди да отиде на тези срещи, той се запознаваше с новото в света на онлайн игрите (които единият от тях обичаше) и тениса (който пък харесваше другият), та да им задава въпроси, на които ще бъдат в състояние да отговорят. Доктор Кашен искаше студентите му някой ден да си намерят работа и освен да ги учи на математика, смяташе за своя отговорност да ги приобщава към другите, да ги учи как да общуват, когато са сред хора.
На вечерята понякога присъстваше и Лио, синът на доктор Кашен, който беше пет-шест години по-голям от тях. И той страдаше от аутизъм, но за разлика от Доналд и Михаил неговият веднага биеше на очи и бе тежък, затова Лио завърши гимназия, но в колежа изкара само един семестър и не си намери друга работа, освен като програмист в телефонна компания, където ден след ден седеше в малка стаичка и се взираше в нови и нови кодове върху екрана. Доктор Кашен нямаше други деца и Лио още живееше с баща си, а също със сестра си, която преди години, след смъртта на майка му, се бе преместила при тях.
В къщата той разговаря с Лио, който го гледа с безизразно лице и след като извръща изцъклени очи, пелтечи нещо, а после и със сестрата на доктор Кашен, преподавателка по математика в Североизточния университет.
— Джуд — казва тя, — прекрасно е, че те виждам. Благодаря, че дойде. — Тя го хваща за ръката. — Брат ми все говореше за теб, така да знаеш.
— Беше страхотен преподавател — отвръща ѝ той. — Даде ми много. Моите съболезнования.
— Да — мълви жената. — Стана внезапно. И клетият Лио… — Те се извръщат към Лио, който гледа невиждащо. — Направо не знам как ще го преживее. — Тя го целува за довиждане. — Благодаря още веднъж.