Навън е сковал лют студ, предното стъкло на автомобила лепне от скрежа. Той поема бавно с колата към Харолд и Джулия, влиза вътре и ги вика по име.
— Ето го и него! — казва Харолд, след като изниква от кухнята, както си бърше ръцете с кърпата за съдове.
Прегръща го, започнал е да го прави в някакъв момент и колкото и да го притеснява това, още по-притеснително за него е да се опитва да обясни защо предпочита Харолд да не го допира.
— Много съжалявам за Кашен, Джуд. За мен беше шок да науча… преди около два месеца го срещнах случайно на корта, поне привидно бе в страхотна форма.
— Наистина беше — потвърждава той, докато си маха шала, а Харолд му взима палтото. — Пък и не беше толкова стар: седемдесет и четири.
— Господи — възкликва Харолд, който тъкмо е навършил шейсет и пет. — Много оптимистично, няма що. Занеси си нещата в твоята стая и ела в кухнята. Джулия се е заседяла на някакво съвещание, но до час-два ще се прибере.
Той пуска чантата в стаята за гости — „стаята на Джуд“, както я наричат Харолд и Джулия, „твоята стая“, — преоблича се в домашни дрехи и се насочва към кухнята, където Харолд надзърта в една тенджера на печката така, сякаш е кладенец.
— Опитвам се да приготвя сос болонезе — обяснява, без да се обръща, — но нещо не става, виж на какви бучки е.
Той поглежда.
— Колко зехтин си сложил?
— Много.
— Колко много?
— Ами, много. Очевидно прекалено много.
Той се усмихва.
— Ще го оправя.
— Слава богу — дръпва се Харолд от печката. — Надявах се да го кажеш.
Докато вечерят, обсъждат любимия възпитаник на Джулия, който според нея се опитвал да се уреди в друга лаборатория, последните клюки в Юридическия факултет, антологията с очерци за случая „Браун срещу Министерството на образованието“, на която Харолд е редактор, и че едната близначка на Лорънс щяла да се омъжва, после Харолд казва ухилен:
— Е, Джуд, задава се годишнина.
— След три месеца! — изчуруликва Джулия, а той въздиша тежко. — Как смяташ да я отпразнуваш?
— Вероятно никак — отговаря той.
Не смята да я празнува и е забранил и на Уилем. Преди две години той направи на Грийн стрийт голям купон по случай четиресетгодишнината на Уилем и макар четиримата да си бяха обещали да отидат някъде заедно, щом всеки от тях навърши четиресет, не им се получи. Точно на рождения си ден Уилем беше на снимки в Лос Анджелис, щом обаче снимките приключиха, те се вдигнаха и отидоха на сафари в Ботсвана. Но заминаха само двамата: Малкълм работеше по проект в Пекин, а Джей Би… е, Уилем не бе предлагал да канят и него, той също.
— Все трябва да я ознаменуваш някак — заявява Харолд. — В твоя чест можем да организираме вечеря тук или в града.
Той се усмихва, но клати глава.
— Какво толкова, като ставам на четиресет — подмята, — просто още една година.
Като дете обаче и през ум не му беше минавало, че ще доживее до четиресет: в месеците след травмата понякога се виждаше в сънищата си вече възрастен и макар тези сънища да бяха много мъгляви — той така и не разбираше къде живее и какво работи, въпреки че обикновено вървеше, а понякога и тичаше, — в тях винаги беше млад, въображението не го пускаше да навлезе в средна възраст.
За да смени темата, им разказва за погребението на доктор Кашен, на което доктор Ли е държал надгробна реч:
— Който не обича математиката, все обвинява математиците, че се опитвали да я усложняват — бе казал доктор Ли. — Който обаче обича математиката, е наясно, че всъщност е точно обратното: математиката възнаграждава простотата и математиците я ценят над всичко друго. Затова не е изненадващо, че любимата аксиома на Уолтър бе най-простата в царството на математиката: аксиомата на празното множество. Аксиомата на празното множество е аксиома на нулата. Според нея трябва да съществува понятие като „нищо“, понятие като „нула“: нулева величина, нула елементи. Математиката приема, че съществува такова понятие като нищо, но дали това е доказано? Не. То обаче трябва да съществува. И ако погледнем философски на нещата — както и правим днес, — можем да кажем, че животът — това е аксиомата за празното множество. Започва с нула и завършва пак с нула. Знаем, че и двете състояния съществуват, но нямаме съзнателен спомен и от едното, и от другото: това са състояния, които са неразделна част от живота, макар и да не могат да бъдат изживени като живот. Приемаме понятието за нищото, но не можем да го докажем. То обаче трябва да съществува. Затова предпочитам да мисля, че Уолтър не е починал, че той е доказал за себе си аксиомата за празното множество, доказал е понятието „нула“. Знам, че няма друго, което да го направи по-щастлив. Красивият ум се стреми към красив завършек, а Уолтър притежаваше възможно най-красивия ум. Затова го изпращам с пожеланието да намери отговора на аксиомата, която обичаше толкова много.