Известно време всички мълчат и осмислят думите му.
— Много те моля, кажи, че това не ти е любимата аксиома — казва внезапно Харолд и той се смее.
— Не — потвърждава. — Не е.
На другия ден спи до късно, а вечерта отива на сватбата, където познава почти всички — и двамата младоженци са живели в общежитието „Худ“. Гостите, които не са живели там: колеги на Лайънъл от „Уелзли“ и на Синклер от Харвардския университет, където той преподава история на Европа, стоят плътно един до друг, сякаш за да се защитят, и изглеждат отегчени и объркани. Сватбата е леко импровизирана и хаотична: веднага щом гостите се появят, Лайънъл им възлага задачи, които повечето пренебрегват: на него му възложи да следи всички да се подпишат в книгата за гости, Уилем пък трябва да помогне на хората да си намерят масите — а хората кръжат напред-назад и споделят как благодарение на Лайънъл и Синклер, благодарение на тяхната сватба няма да им се налага да ходят тази година на двайсетгодишнината от дипломирането. Тук са всички: Уилем с приятелката си Робин, Малкълм и Софи, Джей Би и новото му гадже, с когото той не се познава, и още преди да е видял имената по масите, знае, че са ги сложили всички на една маса.
— Джуд! — му казват хора, които не е виждал от години. — Как си? Къде е Джей Би? Току-що си поговорих с Уилем. Току-що видях Малкълм! — А след това: — Още ли четиримата сте неразделни както едно време?
— Още си говорим — отвръща той, — всички са много добре — ето какъв отговор двамата с Уилем бяха решили да дават.
Той се пита какво ли казва Джей Би, дали замазва истината, както правят те с Уилем, или ги лъже право в очите, или в пристъп на Джей-Бийска откровеност съобщава без заобикалки истината:
— Не. Вече почти не си говорим. Напоследък общува само с Малкълм.
Той не е виждал Джей Би от дълги месеци. Научава, разбира се, едно-друго за него: от Малкълм, от Ричард, от Хенри Йънг Черния. Но вече не се вижда с него, защото дори след близо три години не може да му прости. Колко пъти само е опитвал! Знае, че е гаден, вироглав, коравосърдечен. Но не може. Види ли Джей Би, все едно вижда как той го имитира, вижда го да потвърждава опасенията му за това как изглежда, опасенията му какво ли си мислят другите за него. Но и през ум не му беше минавало, че приятелите му го възприемат така, камо ли да му кажат. Пародията е толкова точна, че го разкъсва, но истината бе, че той е смазан най-вече задето го е имитирал не друг, а Джей Би. Късно нощем, когато не може да спи, понякога вижда как Джей Би се влачи, огънат на полумесец, вижда отворената му олигавена уста, ръцете, вдигнати отпред като крака на граблива птица: „Аз съм Джуд. Аз съм Джуд Сейнт Франсис“.
Онази вечер, след като бяха откарали Джей Би в болница и бяха уредили да го приемат — когато го поведоха, Джей Би беше изпаднал във вцепенение и едва се влачеше, после обаче се окопити, развилия се, започна да им крещи несвързано, да налита на санитарите, да се опитва да се отскубне от хватката им, докато накрая му биха успокоително и както залиташе, го поведоха по коридора, — Малкълм си тръгна с такси, а те двамата с Уилем спряха друго, за да се приберат на Пери стрийт.
В таксито той не намери сили да погледне Уилем и въпреки че вечерта беше гореща и задушна, сега, когато нямаше какво да го разсейва — нямаше формуляри за попълване, лекари, с които да говори, — го втресе и ръцете му затрепериха, а Уилем се пресегна, хвана го за ръката и го държа по време на дългото мълчаливо пътуване към центъра.
Той изчака Джей Би да се възстанови. Реши да остане с него, докато се оправи, не можеше точно тогава да го зареже, все пак бяха прекарали много време заедно. Тримата се редуваха и след работа той седеше до болничното легло на Джей Би и четеше. Понякога Джей Би беше буден, но през повечето време спеше. Чистеше се от отровите, лекарите обаче му откриха и бъбречна инфекция и го сложиха да лежи на системи в централната сграда на болницата, където подпухналостта на лицето му малко по малко изчезваше. Когато беше буден, Джей Би го молеше за прошка, понякога мелодраматично, друг път — на по-бистра глава — тихо. Именно тези разговори му бяха най-трудни.
— Ужасно съжалявам, Джуд — казваше Джей Би. — Не бях на себе си. Много те моля, кажи, че ми прощаваш. Бях ужасен. Обичам те, знаеш го. За нищо на света не би ми хрумнало да те нараня, за нищо на света.