— Знам, че ти беше тежко, Джей Би — отвръщаше той. — Знам.
— Тогава ми кажи, че ми прощаваш. Моля те, Джуд.
Той мълчеше.
— Всичко ще бъде наред, Джей Би — казваше, но все не можеше и не можеше да изрече думите — прощавам ти.
Нощем насаме ги повтаряше отново и отново: прощавам ти, прощавам ти. Виж колко е просто — укоряваше се. От това на Джей Би щеше да му поолекне. Кажи го — заповядваше си, докато Джей Би го гледаше с мътни пожълтели очи. — Кажи го де! Но не можеше. Знаеше, че от това на Джей Би му става по-зле, знаеше го, а пак не можеше да го каже. Думите бяха като камъни, държани под езика му. Той не можеше да ги освободи, просто не можеше, и толкоз.
По-късно, когато Джей Би му се обаждаше всяка вечер от рехабилитационния център, когато му звънеше като по часовник, той изслушваше мълчаливо монолозите му, че бил станал друг човек и как бил осъзнал, че не може да разчита на друг, освен на себе си, как той, Джуд, трябвало да проумее, че в живота има и други неща, освен работата, че трябвало всеки ден да живее заради мига и да се научи да се обича. Той слушаше, дишаше в слушалката и не казваше нищо. След това Джей Би се прибра вкъщи и трябваше да посвикне, така че няколко месеца никой от тях не го чуваше особено често. Беше изгубил ипотеката върху апартамента и се беше върнал при майка си, докато си подреди отново живота.
После обаче един прекрасен ден се обади отново. Беше в началото на февруари, близо седем месеца, след като го бяха закарали в болница, и Джей Би му каза, че искал да го види и да поговорят. Той предложи да се срещнат в едно кафене — „Клемънтайн“, недалеч от жилището на Уилем, и докато се промушваше между масите, наредени съвсем близо една до друга, в дъното на заведението, осъзна защо е избрал точно това място: то бе съвсем тясно, препълнено, Джей Би нямаше как да се гаври с него, и след като го осъзна, се почувства пълен глупак и страхливец.
Не беше виждал Джей Би от много време, затова, преди да седне, Джей Би се надвеси над масата и го прегърна внимателно, едва-едва.
— Изглеждаш страхотно — каза му той.
— Благодаря — отвърна Джей Би. — Ти също.
Двайсетина минути обсъждаха живота на Джей Би: бил тръгнал на сбирките на Анонимни наркомани. Още няколко месеца щял да живее у майка си, а после щял да реши какво да прави нататък. Бил се върнал към рисуването — към същата серия, върху която работел, преди да стане онзи гаф.
— Страхотно, Джей Би — рече му той. — Гордея се с теб.
После настъпи мълчание и двамата извърнаха поглед към други хора. През няколко маси седеше момиче с дълга златна верижка, която ту намотаваше около пръстите си, ту размотаваше. Той загледа как момичето говори с приятеля си, без да престава да си играе с верижката, по едно време то се обърна към него и той сведе очи.
— Джуд — подхвана Джей Би. — Исках да ти кажа — на трезва глава, — че съжалявам много. Беше ужасно. Беше… — Той поклати глава. — Беше много жестоко. Не мога да… — Джей Би замълча и пак се възцари тишина. — Съжалявам — рече Джей Би. — Съжалявам.
— Знам, че съжаляваш, Джей Би — отвърна той и усети тъга, каквато не познаваше.
И други се бяха държали жестоко с него, и други го бяха карали да се чувства ужасно, но това не бяха хора, които той обичаше, не бяха хора, за които открай време се е надявал да го възприемат като пълноценен, ненаранен човек. Джей Би беше първият.
Но пак Джей Би бе сред първите, с които се беше сприятелил. При онзи пристъп в колежа, когато съквартирантите му го бяха отвели в болницата и той се бе запознал с Анди, именно Джей Би — както Анди му бе обяснил след време — го беше вкарал вътре, именно Джей Би бе настоял да го прегледат преди другите, именно Джей Би бе вдигнал такъв скандал в кабинета за неотложна помощ, че се бе наложило да го изритат — но не и преди да повикат лекар.
Виждаше обичта на Джей Би и в портретите. Помнеше как едно лято в Труро бе наблюдавал Джей Би, докато той правеше скици, и от лицето му, от едва загатнатата усмивка, от внимателния, предпазлив начин, по който едрата му китка се движеше по листа, бе разбрал, че рисува нещо, което му е ценно и мило.
— Какво рисуваш? — го беше попитал, а Джей Би се бе извърнал към него, бе вдигнал скицника и той бе видял портрета, лицето си.
„Ох, Джей Би — помисли си. — Ох, ще ми липсваш.“
— Можеш ли да ми простиш, Джуд? — попита Джей Би и го погледна.
Той не намери думи, само поклати глава.
— Не мога, Джей Би — отвърна накрая. — Не мога. Не мога да те гледам, без да виждам… — Известно време мълча. — Не мога — повтори. — Съжалявам, Джей Би, наистина.