— Ох — възкликна Джей Би и той преглътна.
Седяха дълго, без да казват нищо.
— Винаги ще ти мисля доброто — рече той на Джей Би, който кимна бавно, без да го поглежда.
— Е — рече накрая Джей Би и се изправи, той също стана и протегна ръка на Джей Би, който я погледна така, сякаш е паднала от Луната, сякаш е нещо, което вижда за пръв път, затова се взира с присвити очи в него.
Накрая все пак я пое, но вместо да я стисне, наведе устни и ги задържа. После Джей Би му върна ръката и се разбърза, едва ли не хукна към изхода, като се блъскаше в малките маси и повтаряше:
— Извинявайте, извинявайте.
Той и досега вижда от време на време Джей Би — главно по купони, винаги заедно с други, и двамата се държат любезно и сърдечно един с друг. Говорят си общи неща и това е най-болезненото. Джей Би не се е опитвал повече да го прегръща и целува, приближава се с вече протегната ръка и той я поема, стиска я. Когато откриха изложбата „Секунди, минути, часове, дни“, изпрати на Джей Би цветя със съвсем кратка бележка, но пропусна самото откриване, отиде в галерията следващата събота, на път за работа, и прекара там един час, през който се движеше бавно от картина на картина. Джей Би смяташе да включи и себе си в поредицата, но накрая явно се бе отказал: в нея присъстваха само той, Малкълм и Уилем. Платната бяха красиви и докато ги разглеждаше, той си мислеше не толкова за живота, изобразен върху тях, а за живота, който ги беше създал — толкова много от тези картини бяха нарисувани, когато Джей Би беше в най-окаяно състояние, най-безпомощен, и въпреки това носеха белега на самоувереността, на изтънчеността: докато ги гледаш, си представяш каква съпричастност, нежност, състрадание носи в себе си човекът, който ги е създал.
Малкълм си беше останал приятел с Джей Би, въпреки че сметна за нужно да му се извини за това.
— О, не, Малкълм — бе казал той, след като Малкълм беше споделил с него и му бе поискал разрешение. — Със сигурност трябва да си останеш приятел с него.
Той не иска Джей Би да бъде изоставен от всички тях, не иска Малкълм да смята, че трябва да доказва верността си, като обърне гръб на Джей Би. Иска Джей Би да има приятел, който го познава от осемнайсетгодишен, от времето, когато е бил най-забавният, най-будният студент в колежа, нещо, което са знаели и той, и всички останали.
Но Уилем не проговори повече на Джей Би. След като Джей Би се прибра от рехабилитационния център, Уилем му се обади да му каже, че не може повече да му бъде приятел и Джей Би знае защо. Това беше краят. Той се изненада и натъжи, защото открай време обичаше да наблюдава как Джей Би и Уилем се смеят заедно, как провеждат словесни двубои, обичаше да слуша как му разказват за живота си: и двамата бяха толкова безстрашни, толкова дръзки, те бяха негови пратеници в един не толкова стряскащ, по-радостен свят. Знаеха да се наслаждават на всичко и той открай време им се възхищаваше, беше им признателен, че са пожелали да го споделят с него.
— Знаеш ли, Уилем — подхвана веднъж, — дано причината да не общуваш с Джей Би да не е онова, което се случи с мен.
— Разбира се, че е заради онова, което се случи с теб — отвърна Уилем.
— Но това не е причина — настоя той.
— Как така да не е! — възкликна Уилем. — Ако това не е причина, не знам кое е.
Никога дотогава не беше слагал край на приятелство и не си даваше сметка колко бавно, тъжно и трудно става това. Ричард знае, че те двамата с Джей Би, както и Уилем и Джей Би вече не общуват, но не знае защо — най-малкото не го е научавал от него. Сега, след години, той дори вече не вини Джей Би — просто не може да забрави. Установява, че дълбоко в себе си все се пита дали Джей Би няма да го направи отново, установява, че го е страх да не остане насаме с него.
Преди две години, първата година, когато Джей Би не дойде в Труро, Харолд го попита какво е станало.
— Вече изобщо не говориш за него — рече Харолд.
— Ами… — подхвана той, но не знаеше как да продължи. — Всъщност не сме… всъщност вече не сме приятели, Харолд.
— Жалко, Джуд — отвърна Харолд, след като помълча, и той кимна. — Можеш ли да ми разкажеш какво се е случило?
— Не — заяви той и продължи да чисти съсредоточено репичките. — Дълго е за обясняване.
— Как мислиш, може ли да се поправи?
Той поклати глава.
— Не мисля.
Харолд въздъхна.
— Жалко, Джуд — повтори. — Сигурно е нещо сериозно. — Той си замълча. — Да ти кажа, винаги ми е било приятно да ви гледам четиримата. Във вас имаше нещо особено.