Той кимна още веднъж.
— Знам — рече. — Съгласен съм. Той ми липсва.
И досега Джей Би му липсва, сигурно ще му липсва винаги. Липсва му най-вече на места като тази сватба, на каквато преди четиримата щяха цяла вечер да си говорят, да се смеят на всички останали, а другите щяха да им завиждат с черна завист за споделената наслада, за насладата да бъдат заедно. А сега Джей Би и Уилем си кимат през масата, Малкълм дърдори бързо-бързо, за да поприкрие напрежението, четиримата — той винаги ще ги възприема като те, четиримата, ние, четиримата — се впускат да разпитват с неприлична настойчивост другите трима на масата, да се смеят на глас на шегите им, да ги използват пряко волята им за живи щитове. Той седи до приятеля на Джей Би — милото бяло момче, за което Джей Би открай време си е мечтаел, — който още няма и трийсет, току-що е получил диплома за медицински брат и направо е хлътнал по Джей Би.
— Какъв беше Джей Би в колежа? — пита Оливър и той отговаря:
— Почти същият като сега: забавен, язвителен, непоносим, умен. И талантлив. Винаги, винаги си е бил талантлив.
— Хмм — казва замислен Оливър и поглежда към Джей Би, който слуша Софи уж много съсредоточено. — Всъщност никога не съм възприемал Джей Би като забавен.
Той също поглежда към Джей Би и се пита дали Оливър не е разбрал що за човек е Джей Би, или Джей Би всъщност е станал друг, дали не е станал такъв, че сега той да не разпознае човека, с когото е бил приятел толкова години.
В края на вечерта има целувки и ръкостискане и когато Оливър — на когото Джей Би очевидно не е споменал нищо — му казва, че няма да е зле те, тримата, да се съберат, понеже открай време искал да опознае него, един от най-старите приятели на Джей Би, той се усмихва и отвръща нещо напосоки, а после махва с ръка на Джей Би и излиза навън, където го чака Уилем.
— Как ти се стори? — пита Уилем.
— Нормално — отвръща той и също му се усмихва. Мисли си, че за Уилем тези срещи с Джей Би дори са по-мъчителни, отколкото за него. — А ти?
— Нормално — казва Уилем. Приятелката му спира с колата при тротоара, двамата са отседнали в хотел. — Утре ще ти звънна, нали?
След като се прибира в Кеймбридж, той влиза в тихата къща и отива възможно най-безшумно в банята, където измъква иззад разхлабената плочка при тоалетната плика и започва да се самонаранява, докато не се чувства съвсем опустошен — държи ръце над ваната и гледа как порцеланът се обагря в алено. Както след всяка среща с Джей Би, се пита дали е взел правилното решение. Пита се дали днес вечерта всички те — той, Уилем, Джей Би, Малкълм — ще лежат будни по-дълго от обикновено и ще си мислят за лицата и разговорите, добри и лоши, които са водили двайсет, че и повече години, докато са били приятели.
„О — мисли си той, — де да бях по-добър като човек. Де да бях по-щедър като човек. Де да не бях толкова втренчен в самия себе си като човек. Де да бях по-смел като човек.“
После, хванат за пръчката за кърпата, се изправя, днес вечерта си е нанесъл толкова много рани, че му прималява. Отива при голямото огледало, окачено откъм вътрешната страна на гардероба в стаята му. В апартамента на Грийн стрийт няма огледала, в които да се вижда в цял ръст.
— Никакви огледала — беше казал на Малкълм. — Не ги обичам.
И наистина няма желание да застава пред изображението си, няма желание да вижда тялото си и как лицето му го гледа.
Но тук, у Харолд и Джулия, огледало има и той стои няколко секунди пред него, гледа се, а после се сгърбва, както Джей Би онази вечер. Джей Би е бил прав, мисли си. Бил е прав. И точно заради това не мога да му простя.
Отваря уста. Куцука в малък кръг. Влачи крак зад себе си. Стенанията му изпълват притихналата спокойна къща.
Първата събота на май двамата с Уилем отиват на, както го наричат, Тайна вечеря в много скъп мъничък суши ресторант при кантората му на Петдесет и шеста улица. В ресторанта има само шест места, всичките на мекия като кадифе широк кипарисов плот и през трите часа, които прекарват там, други посетители, освен тях не се появяват.
Макар че и двамата знаят колко скъпо струва храната, са смаяни, когато поглеждат сметката, и избухват в смях, въпреки че и той не знае защо, дали защото е нелепо да се охарчват за някаква си вечеря, дали защото вече са го направили, или защото им е по джоба.
— Нека аз — казва Уилем, но докато се пресяга за портфейла си, при тях идва сервитьорът с кредитната му карта, която той му е дал, докато Уилем е бил в тоалетната.
— Мътните да те вземат, Джуд — възкликва Уилем и той се ухилва.
— Това тук, Уилем, е Тайната, последната вечеря — казва. — Щом се прибереш, ще ме черпиш едно тако.