— И така — казва Уилем, а после си поема дълбоко въздух, а той застава нащрек. „О, не“, мисли си. — Помниш ли приятелката на Робин — Клара?
— Разбира се — потвърждава той. — Запознахме се в „Клемънтайн“.
— Да! — възкликва победоносно Уилем. — Тя!
Господи, Уилем, оставаше да не я помня, това беше миналата седмица.
— Знам, знам. Та тя… тя проявява интерес към теб.
Той е озадачен.
— В смисъл?
— Попитала е Робин дали си несемеен. — Известно време Уилем мълчи. — Отговорих, че според мен не изгаряш от желание да се срещаш с когото и да било, но ще попитам. Затова и питам.
Тази мисъл е толкова нелепа, че му трябва известно време, докато проумее какво му казва Уилем, а после спира и се смее, смутен и невярващ.
— Ти се шегуваш, Уилем — заявява. — Това е смешно.
— Защо да е смешно? — пита Уилем, изведнъж е станал сериозен. — Защо, Джуд?
— Уилем — подхваща той, след като се окопитва. — Това ме ласкае. Но… — Той се свъсва и пак прихва. — Нелепо е.
— Кое? — казва Уилем и той долавя как разговорът поема в друга посока. — Че някой те смята за привлекателен? Знаеш го, случвало се е и друг път. Просто не го виждаш, защото не си позволяваш да го видиш.
Той клати глава.
— Хайде да говорим за друго, Уилем.
— Не — отсича Уилем. — Няма да се измъкнеш току-така, Джуд. Защо да е смешно? Защо да е нелепо?
Изведнъж му става толкова неудобно, че той направо спира на ъгъла на Пето авеню и Четиресет и пета улица и започва да търси с поглед такси. Но иска ли питане, таксита няма.
Докато мисли как да отговори, се връща наум назад във времето — няколко дни след онази вечер у Джей Би, когато е попитал Уилем дали Джей Би е прав, поне в някаква степен: дали Уилем е отблъснат от него? Дали той не им е разказал достатъчно?
Уилем мълча толкова дълго, че той знаеше отговора още преди да го чуе.
— Виж какво, Джуд — бе изрекъл бавно Уилем. — Джей Би не беше… Джей Би не беше на себе си. Няма как да ме отблъскваш. Не си длъжен да ми казваш тайните си. — Уилем замълча. — Но иначе да, иска ми се да споделяш с мен повече за себе си. Не толкова за да разполагам с информацията, колкото за да ти бъда от помощ. — Уилем замълча и го погледна. — Нищо повече.
Оттогава той се опитва да разказва повече на Уилем. Но има толкова много въпроси, които вече двайсет и пет години, още от Ана, не е обсъждал с никого, и сега установява, че в буквалния смисъл няма думи да го направи. Миналото му, страховете му, онова, което му е било причинено, което си е причинил сам — това са въпроси, които могат да бъдат обсъдени единствено на езици, каквито той не знае: фарси, урду, китайски, португалски. Веднъж се опита да си запише някои неща, мислеше, че така ще му бъде по-лесно, а се оказа, че не е — не е ясно как да обясни себе си на самия себе си.
„Ще намериш свой си начин да обсъждаш какво ти се е случило — помнеше той как му е казала Ана. — Нямаш друг избор, ако искаш някога да се сближиш с някого.“ Сега съжалява, винаги е съжалявал, че не я е оставил да му говори, не я е оставил да го научи как да го прави. Мълчанието му бе започнало като защита, ала с годините се бе превърнало в нещо, едва ли не потискащо, в нещо, което го направлява, вместо да е обратното. Сега той не намира начин да се измъкне, дори когато го иска. Има усещането, че се носи вътре в мехурче вода, обграден от всички страни от таван, под и стени от лед с дебелина няколко метра. Знае, че изход има, той обаче не е подготвен, не разполага с нищо, с което да си помогне, и само дращи безполезно с ръце по хлъзгавия лед. Беше си въобразявал, че като не казва кой всъщност е, става по-приемлив, не толкова странен. Но сега онова, което не казва, го прави още по-странен, поражда съжаление и дори подозрения.
— Джуд! — подканя Уилем. — Защо да е нелепо?
Той клати глава.
— Просто е нелепо, и толкоз.
Пак тръгва. До следващата пресечка и двамата мълчат. После Уилем пита:
— Джуд, искаш ли изобщо да бъдеш с някого?
— Никога не съм мислил, че ще бъда.
— Друго те питах.
— Не знам, Уилем — отвръща той, няма сили да погледне Уилем в лицето. — Вероятно не смятам, че такива неща не са за хора като мен.
— В смисъл?
Той отново клати глава и не отговаря, но Уилем е настойчив.
— Защото имаш здравословни проблеми? Заради това ли?
„Здравословни проблеми — казва нещо кисело и ехидно вътре в него. — Ето на това му се вика евфемизъм.“ Но не го изрича на глас.