— Уилем — подхваща. — Моля те, престани да говориш за това. Такава хубава вечер прекарахме. Последната ни вечер, после няма да те виждам. Не може ли да сменим темата? Моля те!
До следващата пресечка Уилем мълчи и той си мисли, че мигът е отминал, но точно тогава Уилем казва:
— Знаеш ли, когато започнахме да излизаме с Робин, тя ме попита какъв си, гей или хетеросексуален, и аз бях принуден да ѝ кажа, че нямам представа. — Той замълча отново. — Тя беше шокирана. Все повтаряше: „Приятели сте от тийнейджъри и не знаеш?“. Филипа също ме е питала. И ѝ отговори със същото, което казах и на Робин: че не говориш за личния си живот и аз винаги съм се стремял да го зачитам. Но сигурно ми се иска да споделяш с мен такива нещата, Джуд. Не за да правя нещо с информацията, а за да разбера по-добре кой всъщност си. В смисъл, може да не си нито обратен, нито хетеросексуален. Може да си и двете. Може би просто това не те вълнува. За мен няма значение.
Той не отговаря, няма сили да отговори и те отминават следващата, сетне и по-следващата пресечка: Трийсет и осма, Трийсет и девета улица. Той усеща, че десният му крак се влачи по паважа, както винаги, когато е уморен или обезсърчен, прекалено уморен и прекалено обезсърчен, за да приложи по-голямо усилие, и е признателен, че Уилем е отляво и затова вероятността да забележи е по-малка.
— Понякога се притеснявам да не си решил, че си непривлекателен, недостоен за любов, да не си решил, че някои неща са недостъпни за теб. Но това не е така, Джуд: всеки ще бъде щастлив да е с теб — казва Уилем след още една пресечка.
На него вече му е втръснало да слуша за това, от гласа на Уилем е доловил, че той се готви за по-дълга реч, и изпада в паника, сърцето му бие странно ускорено.
— Уилем — подхваща, след като се извръща към него. — Все пак мисля да хвана такси, вече съм уморен, по-добре да си легна.
— Престани, Джуд — отвръща Уилем доста припряно и той трепва. — Виж какво, извинявай. Но наистина, Джуд. Не може да си тръгнеш току-така, когато се опитвам да поговоря с теб за нещо важно.
Това го кара да спре.
— Прав си — казва той. — Извинявай. Признателен съм ти, Уилем, наистина. Но ми е много трудно да обсъждам това.
— На теб ти е трудно да обсъждаш всичко — укорява го Уилем и той трепва още веднъж. Уилем въздиша. — Извинявай. Все си мисля, че някой ден ще поговоря с теб наистина, а после не го правя, защото ме е страх, че ще се затвориш в себе си и изобщо ще престанеш да общуваш с мен.
Двамата мълчат и той се укорява наум, понеже знае, че Уилем е прав — той ще направи точно това. Преди няколко години Уилем се бе опитал да обсъди с него защо се самонаранява с бръснача. И тогава се разхождаха и след един момент разговорът стана толкова непоносим, че той спря такси и се качи трескаво в него, след което остави Уилем да стои на тротоара и да го вика невярващо — още докато автомобилът отпрашваше на юг, той се наруга наум. Уилем се вбеси, той му се извини, двамата се помириха. Но оттогава Уилем не бе подхващал нито веднъж дума за това, той също.
— Поне едно ми кажи, Джуд: не се ли чувстваш понякога самотен?
— Не — отвръща той накрая.
Покрай тях със смях минава двойка и той си мисли за началото на разходката им, когато и те се смееха. Как е успял да съсипе такава вечер, след която месеци наред няма да вижда Уилем?
— Не се притеснявай за мен, Уилем. Винаги ще бъда добре. Винаги ще бъда в състояние да се грижа за себе си.
Точно тогава Уилем въздиша, оклюмва и изглежда толкова сломен, че той усеща как го жегва вина. Но и му олеква, защото долавя, че Уилем се чуди как да продължи разговора и не след дълго той ще успее да отклони вниманието му, после да приключи приятно вечерта и да избяга.
— Все така казваш.
Настъпи дълго, дълго мълчание. Стоят пред корейски ресторант, около тях се носят пара, пушек и миризмата на печено месо.
— Мога ли да си тръгвам? — пита той накрая и Уилем кима.
Отива в края на тротоара, вдига ръка и към него се плъзва такси. Уилем му отваря вратата, а после, докато той се качва, го прегръща и го притиска до себе си, а той му отвръща със същото.
— Ще ми липсваш — казва Уилем на тила му. — Ще се грижиш ли за себе си, докато ме няма?
— Да — отговаря той. — Обещавам. — Той се отдръпва и го поглежда. — Е, до ноември.
Уилем прави физиономия, която не е точно смях.
— До ноември — казва като ехо.
В таксито установява, че наистина е уморен, затова допира чело до мръсния прозорец и затваря очи. Когато се прибира вкъщи, се чувства вдървен като труп и в жилището, веднага след като заключва, започва да се съблича, да смъква обувките, пуловера, ризата, бельото, после се насочва към банята и ги оставя разпилени на следа по пода. Отлепва с треперещи ръце плика от долната страна на мивката и макар да не е смятал, че днес вечерта ще изпита потребност да си нанася рани — нищо през деня и рано вечерта не го е подсказвало, — сега изгаря от нетърпение да го направи. Отдавна по китките му не е останала гладка кожа и сега той си нанася нови рани направо върху старите, като разрязва с острието на бръснача твърдите, нагънати на паяжина белези: щом зараснат, новите рани заприличват на гънки с брадавици по тях и той е отвратен и уплашен, но и омагьосан от това колко жестоко се е обезобразил. Напоследък бе започнал да използва и по ръцете крема, който Анди му беше дал за гърба, и според него той помага, малко: чувства кожата си не толкова обтегната, белезите — малко по-меки.