Душкабината, която Малкълм е създал в банята, е огромна, толкова голяма, че сега, докато си нанася рани, той седи с изпружени крака, а щом приключва, измива внимателно кръвта, защото подът е като ширнала се равнина от мрамор, а Малкълм го е предупреждавал няколко пъти, че останат ли петна по мрамора, край с него, не можеш да направиш нищо. После си ляга, леко зашеметен, но още не му се спи, затова гледа как полилеят проблясва мътно като живак в потъналата в здрач стая.
— Самотен съм — казва той на глас и тишината в жилището попива думите така, както кръвта попива в памук.
Открил е наскоро самотата си и тя е различна от онази, другата самота, която е изпитвал: това не е детската самота на сирака, не е и самотата да лежи буден в мотелската стая с брат Лука и да се опитва да не мърда, да не го буди, докато луната хвърля по леглото снопове ослепително ярка светлина, не е самотата от онзи път, когато успя да избяга от дома и прекара нощта между два корена на дъба, разпрострени като два крака, сгушен така, сякаш искаше да се смали възможно най-много. Тогава му се беше струвало, че е самотен, сега обаче си дава сметка, че всъщност е изпитвал не самота, а страх. Но сега вече няма от какво да го е страх. Сега е защитен: има това жилище с врата с три ключалки, има пари. Има родители, има приятели. Никога вече няма да му се налага да прави против волята си нещо колкото за да се нахрани, да може да се придвижва, да има покрив над главата или да избяга.
Не беше излъгал Уилем: не беше годен за връзка, никога не е бил. Никога не бе завиждал на приятелите си за техните връзки — все едно котката да завижда на кучето, че лае: и през ум не би му минало да им завижда точно за това, понеже то е невъзможно, то просто е чуждо на самата му същност. Напоследък обаче хората се държаха така, сякаш това е нещо, което той би могъл да има, което би трябвало да иска да има, и макар да е наясно, че го правят отчасти от доброта, го възприема като подигравка: все едно го убеждават да стане десетобоец, точно толкова тъпо и жестоко щеше да прозвучи.
Той го очаква от Малкълм и Харолд, от Малкълм, защото е щастлив и вижда само един път — своя си — към щастието, затова го пита от време на време дали иска да го запознае с някого, дали иска да си намери някого, а после, щом той откаже, се стъписва, от Харолд, защото знае, че в ролята на родител на Харолд му е най-приятно да нахлува в живота му и да слухти наоколо, да се разочарова от решенията му, да храни надежди за него, да поема отговорността, задето той е „негов“. Преди две години двамата отидоха на ресторант и Харолд се впусна да му държи конско как работата му в „Роузън Причард“ всъщност го е превърнала в маша в корпоративните безобразия и по едно време и двамата забелязаха, че сервитьорът стои над тях и стиска пред себе си тефтера.
— Извинете — каза сервитьорът. — Дали да не дойда по-късно?
— Не, не се притеснявайте — отвърна Харолд и взе листа с менюто. — Просто крещя на сина си, но мога да го направя и след като дадем поръчката.
Сервитьорът му се беше усмихнал състрадателно и той му бе отвърнал също с усмивка, развълнуван, че някой друг е предявил на всеослушание претенциите си към него и че най-после се е присъединил към племето на синовете и дъщерите. По-късно Харолд бе продължил да фучи и той се престори на разстроен, но всъщност цялата вечер се чувстваше щастлив, от всяка негова клетка струеше задоволство и той се усмихваше толкова често, че накрая Харолд го попита дали не е пиян.
Сега обаче и Харолд бе започнал да му задава въпроси.
— Жилището е страхотно — каза, когато предишния месец дойде в града за вечерята, която той бе наредил на Уилем да не организира по случай рождения му ден и която Уилем все пак беше организирал. На другия ден Харолд се бе отбил в апартамента и както обикновено бе тръгнал да обикаля възхитен и да повтаря, каквото казваше винаги: — Мястото е страхотно. Тук е толкова чисто. Малкълм се е справил добре. — И накрая: — Но жилището е огромно, Джуд. Не ти ли е самотно тук?