— Не, Харолд — отвърна той. — Обичам да съм сам.
Харолд изсумтя.
— Уилем изглежда щастлив — продължи. — Робин ми се вижда добро момиче.
— Добро момиче е — потвърди той, докато правеше на Харолд чай. — И мисля, че е щастлив.
— Не го ли искаш и ти, Джуд? — попита Харолд.
Той въздъхна.
— Не, Харолд, добре съм си и така.
— Ами ние с Джулия? — продължи с въпросите Харолд. — Иска ни се да те видим с някого.
— Знаеш, че искам да сте щастливи — отговори той, като се постара гласът му да звучи спокойно. — Но се опасявам, че на този фронт няма да мога да ви помогна. Заповядай — подаде му той чая.
Понякога се питаше дали изобщо е щял да се замисли за самотата, ако не е прогледнал за истината, че от него се очаква да се чувства самотен, че в живота, който води, има нещо странно и неприемливо. Все се намират хора, които го питат дали не му липсва онова, което и през ум не му е минавало да иска, и през ум не му е минавало, че може да има: Харолд и Малкълм, разбира се, но и Ричард, чиято приятелка, и тя художничка на име Индия, всеки момент ще се пренесе да живее при него, както и хора, които вижда по-рядко — Ситизън, Елайджа, Фейдра и дори Кериган, стария му колега от стажа при съдия Съливан, който преди няколко месеца беше в града и му дойде със съпруга си на гости. Някои го питат със съжаление, други с подозрение: първите го съжаляват, понеже смятат, че е сам не защото е решил така, а защото му е наложено от обстоятелствата, вторите изпитват към него някаква враждебност, защото смятат, че все пак именно той е решил да е сам и така предизвикателно е нарушил основния закон на зрялата възраст.
При всички положения едно е да си сам на четиресет и съвсем друго — на трийсет, и от година на година това става все по-неразбираемо, все по-непрепоръчително и по-жалко, по-неприлично. От пет години няма служебна вечеря на кантората, на която той да не е бил сам, а преди една година, когато го направиха съдружник, отиде непридружаван и на годишния тиймбилдинг. Седмица преди това Лушън влезе един петък вечерта в кабинета му и както често правеше, седна да прегледа какво са свършили през седмицата. Поговориха за съвместната почивка, която щяха да карат на Ангиля и от която двамата най-искрено се страхуваха — за разлика от другите съдружници, които уж също се страхуваха, но всъщност (както двамата с Лушън се съгласиха) я очакваха с нетърпение.
— Мередит ще дойде ли? — поинтересува се той.
— Да. — Настъпи мълчание и той усети какво ще го попитат сега. — А ти ще доведеш ли някого?
— Не — отговори той.
Отново мълчание, по време на което Лушън се загледа в тавана.
— Никога не си водил никого на тези сбирки, нали? — попита Лушън уж небрежно.
— Да, не съм — потвърди той, а после, след като Лушън продължи да мълчи: — Намекваш ли нещо, Лушън?
— Не, разбира се, че не — отвърна Лушън и отново го погледна. — Това не е фирма, в която следим такива неща, Джуд, знаеш го.
Той усети как го плисват гняв и срам.
— Излиза, че все пак следите. Ако управителният съвет го обсъжда, трябва да ми кажеш, Лушън.
— Джуд — подхвана пак Лушън. — Няма такова нещо. Знаеш колко те уважават всички. Просто си мисля — и това е мнение не на кантората, а мое лично мнение, — че ще се радвам да те видя с някого.
— Добре, Лушън, благодаря — рече той уморено. — Ще го имам предвид.
Но колкото и да се стреми да изглежда като всички останали, не иска връзка само от приличие: иска, защото е осъзнал, че е самотен. Толкова е самотен, че понякога го чувства физически, като подгизнала купчина мръсни дрехи, притиснала гърдите му. Той няма как да се отучи от това чувството. Хората го изкарват просто, като че ли най-трудното е да поискаш връзка. Той обаче знае, че не е така: да имаш връзка, означава да се разголиш пред някого, нещо, което той не е правил пред никого, освен пред Анди, това означава да се сблъска със собственото си тяло, което не е виждал без дрехи поне от десетилетие — дори под душа не се гледа. Това означава и да прави с някого секс, нещо, което не е правил от петнайсетгодишен и от което се страхува така, че при самата мисъл за него на гърлото му засяда лепкава като восък студена буца. Когато тръгна за пръв път на прегледи при Анди, Анди го питаше понякога дали има полов живот и накрая той отговори, че когато и ако такъв се появи, ще му съобщи непременно и дотогава Анди да не подпитвал. Така Анди никога вече не му зададе този въпрос, а той никога не предложи сам да му разкаже. Да не правиш секс: това бе едно от най-хубавите неща на зрялата възраст.