Но колкото и да се страхува от секса, му се иска да го докосват, иска му се да усеща върху себе си нечия ръка, въпреки че и тази мисъл го хвърля в ужас. Случва се да си погледне ръцете и да се изпълни с такава яростна омраза към самия себе си, че чак се задушава: няма вина, че тялото му е обезобразено, но виж, че ръцете му са станали такива, е само и единствено по негова вина. Когато бе започнал да се самонаранява, се бе съсредоточил върху краката — само върху прасците — и преди да се научи да държи бръснарското ножче, плъзгаше острието по кожата си напосоки, така, че се получаваше нещо като разположени близо една до друга драскотини. Никой и не забеляза — кой ти гледа прасците! Дори брат Лука не го направи на въпрос. Сега обаче бе невъзможно някой да не забележи ръцете, гърба, краката му, нашарени с бразди, където наранената тъкан и мускул са били премахнати, с вдлъбнатини колкото отпечатък от палец, където навремето пироните са били прихванати към плътта и костта, с атлазени езерца кожа, останали след изгарянията, местата, където раните бяха зараснали, където плътта бе хлътнала леко навътре и отстрани бе с цвят на матов пиринч. Когато е с дрехи, той е друг човек, но без тях се разбира кой всъщност е, по кожата му избиват годините на тлен и самата му плът крещи какви са били неговото минало, неговите поражения и поквари.
Веднъж в Тексас сред клиентите му имаше гротесков мъж, толкова дебел, че шкембето му висеше между краката, и покрит целият с екзема, от която кожата му бе суха: при всяко помръдване от ръцете и гърба му във въздуха се разлетяваха призрачни облачета люспи. При вида на мъжа на него му се повдигна, но всъщност му се гадеше от всички, този тип не бе по-добър или по-лош от останалите. Докато той му правеше свирка, коремът му опря и притисна врата му и мъжът извика: „Извинявай, извинявай“, като го държеше отгоре за главата с върховете на пръстите. Беше с дебели като кост дълги нокти и той ги прокарваше по главата му, но леко, сякаш са зъби на гребен. С годините той сякаш се бе превърнал в този мъж и знае, че види ли го някой, също ще се отврати, ще му се догади от неговото уродство. Не иска някой да стои при тоалетната чиния и да повръща като него след онзи път, да си налива с шепи в устата течен сапун, да се дави от вкуса му в опит да се изчисти.
И така, никога няма да му се налага да прави против волята си нещо колкото за да се нахрани или да има покрив над главата: най-после го знае. Но какво да направи, за да се чувства по-малко самотен? Готов ли е заради близостта да унищожи всичко, което е съградил и пази толкова ревностно? Колко унижения е готов да изтърпи? Не знае, страхува се да открие отговора.
Но още повече се страхува, че никога няма да има възможност да го открие. Какъв е смисълът да е човек, щом не може да има това? Въпреки това си напомня, че самотата не е глад, не е лишения, не е болест, тя не убива. Не е длъжен да я изкоренява. Живее по-добре от мнозина, по-добре, отколкото е мечтал. Струваше му се проява на ненаситност, на прекомерни претенции да мечтае и за човек до себе си — след всичко, което има.
Седмиците отминават. Програмата на Уилем е хаотична и той му се обажда в най-различни часове: в един след полунощ, в три следобед. Звучи уморено, но на Уилем не му е присъщо да се оплаква и той не го прави. Разказва му за природата, за археологическите забележителности, където са им разрешили да снимат, за дребните гафове на снимачната площадка. Когато Уилем го няма, на него му се иска да си седи у дома и да не прави нищо, а знае, че не е здравословно, затова внимава да си запълва почивните дни със събития, купони и вечери. Ходи по изложби в музеите, по театрални представления заедно с Хенри Йънг Черния, по галерии с Ричард. Феликс, неговият частен ученик от едно време, вече оглавява пънк група с името „Тихите американци“, и той убеждава Малкълм да дойде с него на концерта им. Разказва на Уилем какво е видял и какво е чел, за разговорите си с Харолд и Джулия, за последните проекти и клиенти на Ричард в организацията с нестопанска цел, за празненството по случай рождения ден на дъщерята на Анди и новата работа на Фейдра, за хора, с които е разговарял, и какво са казали.
— Още пет и половина месеца — напомня Уилем в края на един от разговорите.
— Още пет и половина месеца — повтаря той.
Онзи четвъртък отива на вечеря в новото жилище на Роудс недалеч от къщата на родителите на Малкълм — веднъж през декември двамата се бяха срещнали да пийнат нещо и Роудс бе споделил, че жилището е първоизточник на всичките му кошмари, нощем се будел с глава, пълна със счетоводни сметки и с нещата от живота му: пари за частни уроци, за ипотеки, за режийни, за данъци, сведени до ужасяващи големи цифри.