— При това майка ми и баща ми ми помагат — беше казал. — А Алекс, моля ти се, иска още едно дете. На четиресет и пет години съм, Джуд, а вече съм развалина, при трето дете ще има да бъхтя, докато стана на осемдесет.
Днес вечерта за негово облекчение Роудс изглежда по-спокоен, вратът и бузите му розовеят.
— Господи — възкликва Роудс, — как успяваш година след година да оставаш толкова слаб?
Преди петнайсет години, когато се бяха запознали в Прокуратурата, Роудс приличаше направо на спортист, беше само мускули и сухожилия, но откакто се беше преместил в банката, беше напълнял и внезапно се бе състарил.
— Струва ми се, че думата, която търсиш, е „мършав“ — казва му той.
Роудс се смее.
— Не мисля — възразява, — но точно сега нямам нищо против да съм мършав.
На вечерята присъстват единайсет души и се налага Роудс да донесе стола от кабинета си и скамейката от гардеробната на Алекс. Ето с какво е запомнил той вечерите у Роудс: храната винаги е безупречна, на масата винаги има цветя, но с гостите и местата за сядане винаги се обърква нещо — Алекс кани някого, с когото току-що се е запознала, и пропуска да предупреди Роудс, или Роудс е преброил неправилно и вместо подредена и организирана, каквато са смятали да бъде вечерята, тя става хаотична и протича в небрежен дух.
— Мамка му! — възкликва както винаги Роудс, но пак както винаги му пречи само на него.
Алекс седи отляво и той ѝ говори за работата ѝ като директор по връзките с обществеността в модна къща с името „Ротко“, която за притеснение на Роудс тя тъкмо е напуснала.
— Липсва ли ти вече? — пита я той.
— Още не — отвръща Алекс. — Знам, че Роудс не умира от радост — усмихва се тя, — но все ще го преглътне. Просто почувствах, че докато децата са малки, не е зле да си стоя вкъщи.
Той я пита за къщата в провинциален Кънектикът, която двамата са купили (поредният първоизточник на кошмари за Роудс), и тя разказва за ремонта, който навлиза със скърцане в третото си лято, и той въздиша състрадателно.
— Роудс спомена, че и ти търсиш нещо в окръг Колумбия — казва Алекс. — Купи ли накрая?
— Още не — отговаря той.
Трябваше да избира: или къщата, или двамата с Ричард ремонтират приземния гараж, правят гаража използваем и добавят спортна зала и малък плувен басейн — с постоянно течаща вода, така че да плуваш на едно място в него, — и накрая той предпочете ремонта.
Сега всяка сутрин плува съвсем сам, когато е в спортната зала или басейна, дори Ричард не влиза там.
— Всъщност искахме да поизчакаме с къщата — признава Алекс. — Но наистина нямахме избор — държахме, докато са малки, децата да разполагат с двор.
Той кима, чувал е вече тази история от Роудс. Често му се струва, че двамата с Роудс (а и не само с него, с почти всеки от връстниците му в кантората) живеят в някакви паралелни разновидности на зрялата възраст. Техният свят е подвластен на децата, малки деспоти с нужди — училище, лагери, кръжоци, частни учители, — които предопределят всяко решение, и така ще бъде през следващите десет, петнайсет, осемнайсет години. Децата са внесли в зрялата им възраст неоспоримото усещане за цел и насока: именно те решават колко ще продължи и къде ще се състои следващият им отпуск, именно те предопределят дали ще бъдат заделяни пари и ако да, как ще бъдат изразходвани, именно те придават форма на дните, седмиците, годините, живота. Децата са своеобразна картография и единственото, което се иска от теб, е да следваш картата, която те ти поднасят в деня на раждането си.
Но той и приятелите му нямат деца и пред тях се е разпрострял светът с толкова много възможности, че чак те затискат. Без тях статутът ти на зрял човек никога не е сигурен: зрелият човек без деца сам си създава своята зрялост и колкото и вдъхновяващо да е това, то те хвърля и в състояние на вечна несигурност, на вечни съмнения. Поне при някои е така, със сигурност при Малкълм: наскоро той прегледа заедно с него списъка, който бе съставил, на всички „за“ и „против“ да имат деца със Софи, точно както преди четири години бе направил списък дали да се жени изобщо за нея.
— Не знам, Мал — отвърна той, след като изслуша списъка на Малкълм. — Звучи ми така, сякаш искаш да имаш деца не защото наистина ги искаш, а защото чувстваш, че би трябвало да ги искаш.