— Разбира се, че според мен би трябвало да имам — възрази Малкълм. — Не ти ли се струва понякога, че като цяло всички живеем и досега като деца, Джуд?
— Не — отговори той. И никога не му се беше струвало: животът му бе възможно най-далеч от неговото детство. — В теб говори баща ти, Мал. И да нямаш деца, животът ти няма да стане по-безсмислен и неистински.
Малкълм въздъхна.
— Може би — заяви. — Може би си прав. — Малкълм се усмихна. — Всъщност не искам деца.
Той също му се усмихна.
— Е — подхвана, — винаги можеш да изчакаш. Защо някой ден да не осиновиш някой тъжен трийсетгодишен тип!
— Може би — повтори Малкълм. — Пък и, както чувам, тук-там било на мода.
Алекс се извинява, трябвало да помогне на Роудс, който я вика все по-настойчиво от кухнята: „Алекс. Алекс! Алекс!“ — и той се обръща към човека вдясно, когото не е срещал на други купони у Роудс, чернокос мъж с нос, който май е чупен: в началото поема решително в една посока, а после, точно под веждите, се обръща все така решително в противоположната.
— Калеб Портър.
— Джуд Сейнт Франсис.
— Нека позная. Католик.
— Нека позная аз: не.
Калеб се смее.
— Тук сте прав.
Двамата разговарят и Калеб му казва, че току-що се е преместил в града от Лондон, където е прекарал последните десет години, оглавявал е модна къща, а сега ще поеме управлението на „Ротко“.
— Вчера Алекс ме покани много мило и спонтанно и аз си помислих — вдига Калеб рамене. — Защо пък не? Трябваше да избера: вкусна вечеря с прекрасни хора или хотелска стая, в която разглеждам разсеяно каталозите на агенции за недвижими имоти.
Откъм кухнята все едно дрънчат тимпани — пада нещо метално и Роудс ругае. Калеб го гледа с вдигнати вежди и той се усмихва.
— Няма страшно — уверява го. — Случва се всеки път.
Докато се хранят, Роудс прави опити да насочи гостите към разговор, в който да участват всички, но не се получава — масата е прекалено широка и Роудс неблагоразумно е сложил приятелите един до друг, — затова накрая той продължава разговора с Калеб. Бил на четиресет и девет, бил израсъл в окръг Марин, не бил живял от десетина години в Ню Йорк. И той бил завършил право, макар че не бил използвал нито веднъж в работата си наученото.
— Нито веднъж? — повтаря той.
Винаги е скептично настроен, ако някой му го каже, скептично настроен е към хора, които твърдят, че само са си пропилели времето да следват право и това било грешка, продължила три години. Осъзнава, че е необичайно сантиментален към Юридическия факултет, но въпреки това именно той му е дал препитание и в много отношения живот.
Калеб се замисля.
— Е, може би не точно нито веднъж, но не по начина, който очакваш — казва накрая. Говори бавно и предпазливо, с плътен глас, който и успокоява, но и сякаш съдържа едва загатната заплаха. — Онова, което в крайна сметка наистина се оказа полезно, е Гражданскопроцесуалния кодекс. Познавате ли дизайнери?
— Не — отговаря той. — Но имам много приятели художници.
— Е, тогава знаете колко различни са в мисленето си — колкото по-талантлив е художникът, толкова по-голяма е вероятността да е напълно непригоден за бизнес. Така си е. През последните двайсетина години съм работил в пет дизайнерски къщи и наистина е страхотно да наблюдаваш модела им на поведение — отказа да спазват срокове, неспособността да се ограничават с определения бюджет, почти пълната некадърност, когато става въпрос да ръководят хора, — толкова неотклонен, та се питаш дали липсата на тези качества е задължително условие за работата, или самата работа създава такъв вид важни празноти. Човек на моето място няма друг избор, освен да създаде вътре в компанията система на ръководство и после да се постарае да я наложи, пък било то и с наказания. И аз не знам как да го обясня: не можеш да им кажеш, че в успешния бизнес правиш едно или друго — това не им говори нищо, поне на някои от тях, колкото и да твърдят, че разбират, — вместо това трябва да го представиш като законите на малката им вселена и да ги убедиш, че ако не следват тези правила, вселената им ще стане на пух и прах. Убедиш ли ги в това, можеш да ги накараш да свършат каквото ти трябва. Направо да полудееш.
— Защо тогава продължавате да работите с тях?
— Защото… защото наистина мислят различно. Страхотно е да ги наблюдаваш. Някои са си направо неграмотни: получаваш от тях бележки и виждаш, че не могат да вържат едно изречение. После обаче ги гледаш как рисуват, как нагъват плата или просто съчетават цветовете и… И аз не знам. Невероятно е. Не мога да го обясня по-добре.