— Да… знам какво имате предвид — казва той и си мисли за Ричард, за Джей Би, Малкълм и Уилем. — Сякаш са ви предоставили достъп до начин на мислене, за който дори не притежавате езика, за да си го представите, камо ли пък да го изразите.
— Точно така — съгласява се Калеб и му се усмихва за пръв път.
Вечерята е към края си и докато всички пият кафе, Калеб, който е седял със скръстени крака, ги вади изпод масата.
— Аз тръгвам — казва. — Май още карам по лондонско време. Но ми беше приятно да се запознаем.
— На мен също — отговаря той. — Наистина. И късмет в опитите да установите система на просветено управление в „Ротко“.
— Благодаря, имам нужда от малко късмет — заявява Калеб, а после, тъкмо преди да се изправи, спира и пита: — Искате ли някой път да вечеряме заедно?
За миг той се вцепенява. После обаче се укорява: няма от какво да се страхува. Калеб се е върнал в града съвсем наскоро, той знае, че сигурно му е много трудно да намери хора, с които да разговаря, колко трудно е да намери приятели — докато те е нямало, всичките ти приятели са се изпоженили и вече са ти чужди. Какво пък, ще си поговорят, и толкоз.
— Ще бъде страхотно — отговаря и двамата с Калеб си разменят визитни картички.
— Не ставайте — спира го Калеб, докато се изправя. — Ще държим връзка.
Той гледа как Калеб — който е по-висок, отколкото му се е струвало, най-малко пет сантиметра по-висок от него, с мощен на вид гръб — се сбогува набързо с Алекс и Роудс и после си тръгва, без да се обърне.
На другия ден получава от Калеб есемес и двамата се уговарят да вечерят заедно в четвъртък. Надвечер той се обажда по телефона на Роудс, за да му благодари за вечерята, и го пита за Калеб.
— Срам, не срам, трябва да призная, че не размених с него и дума — подхваща Роудс. — Алекс го е поканила в последния момент. Точно това имах предвид, когато говорех за тези вечери: за кой дявол Алекс кани човек, поел компанията, която тя току-що е напуснала?
— Значи не знаеш нищо за него?
— Нищо. Алекс твърди, че се радвал на голямо уважение и от „Ротко“ са се борили дълго, докато го доведат от Лондон. Но това е всичко, което знам. Защо? — Той едва ли не чува как Роудс се усмихва. — Само не ми казвай, че искаш да привлечеш за клиенти не само бляскави фармацевти и борсови агенти, но и хора от света на модата?
— Точно това искам, Роудс — отговаря той. — Още веднъж благодаря. Благодари от мое име и на Алекс.
Четвъртък идва и той се среща с Калеб в един японски ресторант в Западен Челси. След като дават поръчката, Калеб казва:
— Знаете ли, на вечерята ви гледах през цялото време и се опитвах да се сетя откъде ви познавам, после си спомних, че е от една картина на Жан-Батист Марион. Притежава я художественият директор в предишната ми фирма — всъщност се опита да накара фирмата да я плати, но това е друга история. Много достоверен портрет, стоите навън, зад вас се вижда улична лампа.
— Точно така — потвърждава той. Случвало му се е и друг път и той винаги се е притеснявал. — Знам точно за коя картина говорите, от третата серия е — „Секунди, минути, часове, дни“.
— Да — казва Калеб и му се усмихва. — Близки ли сте с Марион?
— Вече не толкова — уточнява той и както винаги, го заболява да го признае. — Но в колежа бяхме съквартиранти — познавам го от години.
— Страхотна серия — отбелязва Калеб и двамата говорят за другите картини на Джей Би, за Ричард, чиито творби Калеб също познава, за Хенри Йънг Азиатеца, после колко скромни са японските ресторанти в Лондон, за сестрата на Калеб, живеела в Монако с втория си мъж и куп деца, за родителите на Калеб, починали след дълго боледуване още преди той да навърши четиресет, за къщата в Бриджхамптън, където съквартирантът на Калеб от Юридическия факултет го е пуснал да живее през лятото, докато той е в Лос Анджелис. После говорят надълго и нашироко и за „Роузън Причард“, за финансовия хаос, в който „Ротко“ е бил оставен от предишния изпълнителен директор, и покрай това той се убеждава, че Калеб търси не само приятел, но и адвокат, който да го представлява, и започва да умува на кого от кантората да възложи компанията. Мисли си: ще я дам на Ивлин, една от младите адвокатки, която за малко да загубят миналата година, когато имаше опасност тя да се премести като юрисконсулт именно в модна къща. Ивлин е подходяща — умна е, интересува се от мода, ще си паснат.
Той си мисли всичко това, когато Калеб най-неочаквано го пита:
— Не сте семеен, нали? — А после през смях: — Защо ме гледате така?