— Извинявайте — сепва се той, но също се усмихва. — Тъкмо проведох с моя приятел съвсем същия разговор.
— И какво каза приятелят ви?
— Каза, че… — подхваща той, но после спира, смутен и объркан от неочакваната смяна на темата, на тона. — Нищо — допълва и Калеб се усмихва така, сякаш той едва ли не е преразказал разговора, но не го притиска.
Той си мисли как ще превърне вечерта в история, която да разкаже на Уилем, особено последните реплики. „Ти печелиш, Уилем“ — ще му рече и решава да не възразява, да не увърта, ако Уилем се опита да повдигне въпроса отново.
Плаща и двамата с Калеб излизат навън, където вали, не силно, но достатъчно, за да няма таксита, и улиците лъщят като стъкло.
— Чака ме кола — казва Калеб. — Да ви откарам ли донякъде?
— Стига да нямате нищо против.
— Ни най-малко.
Колата ги откарва в центъра и докато стигнат на Грийн стрийт, вече вали като из ведро, толкова силно, че не различават през прозореца формите, само цветове, само петна червена и жълта светлина, градът е сведен до клаксони и дъжд, който трополи отгоре по автомобила толкова силно, че едвам се чуват. Спират и той понечва да слезе, когато Калеб му казва да изчака, имал чадър и щял да го изпрати до входа, а после, още преди той да е възразил, слиза и разтваря чадъра, след което двамата се сгушват под него и влизат в тъмния вход с врата, която се затръшва отзад.
— Ама че вход — отсича глухо Калеб и гледа голата крушка. — Въпреки че има известен шик в стил късен ампир — и той се смее, а Калеб се усмихва. — В „Роузън Причард“ знаят ли, че живеете на такова място? — пита и още преди той да е отговорил, Калеб се навежда и го целува много силно, така че гърбът му опира във вратата, а ръцете на Калеб се превръщат в клетка около него.
В онзи миг той изключва, светът, самият той сякаш изчезват. Минало е много, много време, откакто някой го е целувал, и той помни чувството за безпомощност, обземало го всеки път, и как брат Лука му е казвал само да отвори уста, да се отпусне и да не прави нищо, и сега — по навик, покрай спомените, защото е неспособен на друго — той прави точно това и чака всичко да приключи, брои секундите и се опитва да диша през носа.
Накрая Калеб се отдръпва и го гледа, след малко го поглежда и той. После Калеб го прави отново, този път хванал лицето му от двете страни, и той усеща същото, което е усещал винаги когато са го целували като дете, че тялото не е неговото, че всяко движение, което прави, е предопределено, рефлекс след рефлекс, след рефлекс, и не му остава друго, освен да се остави във властта на каквото има да се случва.
Калеб спира още веднъж и пак отстъпва назад, гледа го с вдигнати вежди, както на вечерята у Роудс, чака го да каже нещо.
— Мислех, че си търсите адвокат — изрича той накрая и думите са толкова идиотски, че усеща как лицето му пламва.
Но Калеб не се смее.
— Не — казва той. Пак настъпва дълго мълчание, след това вече заговаря Калеб: — Няма ли да ме поканите горе? — пита.
— Не знам — отговаря той и внезапно съжалява, че Уилем не е тук, макар че това не е от проблемите, с които Уилем му е помагал някога, всъщност вероятно не е от проблемите, които Уилем изобщо ще сметне за проблем. Знае колко вял, колко колеблив е като човек и макар тази сдържаност и предпазливост да му гарантират, че никога, на никоя сбирка, в никое помещение няма да бъде най-интересният, най-предизвикателният и бляскав човек, дотук те са го предпазвали и са му осигурили зряла възраст, в която няма низости и мръсотии. Понякога обаче той се пита дали не се е откъснал до степен да занемари някаква съществена част в човешката природа: може би наистина е готов да бъде с някого. Може би е минало достатъчно време и сега ще бъде различно. Може би той греши, може би прав е Уилем: може би това не е изживяване, достъпът до което му е забранен завинаги. Може би не е толкова отблъскващ, колкото си мисли. Може би той наистина е способен на това. Може би все пак няма да го наранят. В онзи миг му се струва, че Калеб е омагьосан като джин, че е плод на най-ужасните му страхове и на най-големите му надежди и е пуснат в живота му за проверка: от едната страна е всичко, което той познава, пътят му в живота без всякакви отклонения, съвсем банален като чешма, която се е повредила и капе ли, капе, където той е сам, но в безопасност, защитен от всичко, което би могло да го нарани. От другата страна са вълните, въртопите, гръмотевичните бури, вълненията: всичко, което той няма как да направлява, всичко, което би могло да се превърне в ужас, но и във възторг, всичко, което в зрелия си живот той се е стремил да избягва, всичко, чието отсъствие изсмуква кръвта, цвета от живота му. Зверчето вътре в него се двоуми, както стои на задни крака и размахва лапи във въздуха, сякаш търси отговори.