— Не го прави, не се залъгвай, каквото и да си втълпяваш, знаеш какъв си — казва един глас.
— Престраши се — подканя друг. — Самотен си. Трябва да опиташ. — Това е гласът, на който той никога не обръща внимание. — Може да не се повтори никога — добавя гласът и това го спира.
— Зле ще завърши тая работа — намесва се пак първият глас, после и двата заглъхват, за да изчакат какво ще направи той.
А той не знае какво да прави, не знае какво ще се случи. Трябва да разбере. Всичко, което е научил, му казва да си тръгва, всичко, за което е копнял, му казва да остане. „Престраши се — казва си той. — Поне веднъж се престраши.“
Затова поглежда отново Калеб.
— Хайде — подканя и въпреки че вече е уплашен, поема по дългия път в тесния коридор към асансьора така, сякаш изобщо не го е страх, освен стърженето на десния си крак, който се влачи по цимента, чува чаткането на токовете на Калеб, експлозиите на дъжда, който отскача по аварийната стълба, и бумтенето на тревожното си сърце.
Преди година бе започнал работа по защитата на една гигантска фармацевтична компания — „Малгрейв и Баскет“, с управителен съвет, съден от няколко акционери за злоупотреби, некомпетентност и неизпълнение на възложените им задължения.
— Виж ти! — бе подметнал ехидно Лушън. — Това пък откъде им хрумна?
Той въздъхна.
— Знам — каза.
„Малгрейв и Баскет“ си бяха таралеж в гащите и всички го знаеха. През последните няколко години, още преди да се обърнат към „Роузън Причард“, трябваше да се справят с два съдебни иска, подадени по сигнал (единия за фармацевтичен завод, който е толкова остарял, че вече се е превърнал в заплаха, и втория за друг завод, който, както се твърдеше в иска, произвеждал заразени продукти), бяха получили и призовки във връзка с разследване на сложна схема от подкупи, в която бяха намесени и няколко старчески дома, и бяха обвинени, че незаконно пробутват на пациенти с алцхаймер едно от най-продаваните си лекарства, одобрено само за лечението на шизофрения.
И така, последните единайсет месеца той бе посветил на това да разпитва петдесет от бившите и настоящите директори и висши управленци в „Малгрейв и Баскет“, за да състави доклад, с който да опровергае обвиненията в съдебния иск. В екипа му имаше още петнайсет адвокати и една вечер той чу случайно как някои от тях наричат компанията „Мошеник и Бабаит“.
— Само да сте посмели да се изпуснете пред клиента — им се накара.
Беше късно, два след полунощ, той знаеше, че са уморени. Ако на негово място беше Лушън, щеше да им се разкрещи, но той бе капнал от умора. Предишната седмица в три след полунощ друга от адвокатките, работещи по случая, бе станала от бюрото, беше се огледала наоколо и се бе свлякла в безсъзнание. Той бе повикал Спешна помощ и бе пуснал всички да се прибират, при условия че на другия ден се явят в девет сутринта, и остана още един час, преди да си тръгне.
— Какво, какво, пуснал си ги да си ходят вкъщи, а ти си останал? — попита на другия ден Лушън. — Много си мекушав, Сейнт Франсис.
Слава богу, че не се държиш така и в съдебната зала, иначе нямаше да стигнем доникъде. Де да знаеха адвокатите на другата страна колко си сговорчив!
— Това означава ли, че кантората няма да прати цветя на клетата Ема Гърш?
— О, вече ѝ пратихме — отвърна Лушън, после се изправи и тръгна да излиза от кабинета. — „Ема, оздравявай и се връщай бързо. Иначе мисли му. С любов от семейството ти в «Роузън Причард»“.
Той обичаше да води дела, обичаше да чете пледоарии в съдебната зала — на такива неща нямаше насита, — в случая с „Малгрейв и Баскет“ обаче целта му беше искът да бъда отхвърлен от съдията още преди да навлезе в тягостните, досадни и безкрайни години на съдебно дирене и постановления. Написа молба и в началото на септември окръжният съдия я удовлетвори.
— Гордея се с теб — казва онази вечер Лушън. — „Мошеник и Бабаит“ и не подозират какъв късмет са извадили, съдебният иск срещу тях беше необорим.
— Е, както личи, „Мошеник и Бабаит“ не подозират много неща — отвръща той.
— Така си е. Но според мен може да си пълен кретен, стига да имаш достатъчно здрав разум да наемеш нужния адвокат. — Той се изправя. — Ще ходиш ли някъде в почивните дни?
— Не.
— Е, почини си. Излез навън. Хапни. Не изглеждаш много добре.
— Лека нощ, Лушън!
— Добре, добре. Лека нощ. И поздравления — наистина. Голяма победа.