Той остава в кабинета още два часа, за да подреди книжата, да се опита да разчисти ненужните неща, които се трупат и трупат. След такъв резултат не чувства облекчение, тържество, чувства само умора, но обикновена, напълно заслужена умора, сякаш е приключил ден на тежък физически труд. Единайсет месеца: разпити, проучвания, пак разпити, съпоставяне на фактите, писане, преработка на написаното — а после в миг всичко приключва и на негово място се появява ново съдебно дело.
Накрая се прибира вкъщи, където изневиделица се чувства толкова изнемощял, че на път за спалнята спира да поседне на канапето, където след час се буди — не може да разбере къде е и умира от жажда. От няколко месеца не е виждал повечето си приятели, не е разговарял с тях — дори разговорите с Уилем са по-кратки от обикновено. Това отчасти се дължи на „Мошеник и Бабаит“ и на трескавата подготовка, която се е наложило да правят, но отчасти и на бъркотията с Калеб, за когото той не е казал на Уилем. Сега обаче Калеб е отишъл за почивните дни в Бриджхамптън и той е доволен, че ще бъде сам.
Не знае какво изпитва към Калеб, дори след три месеца. Изобщо не е сигурен, че Калеб дори го харесва. Или по-точно: знае, че му е приятно да разговарят, но има случаи, когато хваща Калеб да го гледа почти с погнусата.
— Наистина си красив — му каза веднъж озадачено Калеб и след като го хвана за брадичката, извърна лицето му към себе си. — Но…
И макар да не довърши, той долови какво е искал да каже: но има нещо сбъркано. Но пак ме отблъскваш. Но не проумявам защо все пак не е като да не те харесвам.
Знае, че Калеб не понася например походката му. Няколко седмици след като започнаха да излизат, Калеб седеше на канапето, а той бе отишъл да донесе бутилка вино и на връщане забеляза, че Калеб го наблюдава втренчено — чак го притесни. Наля от виното, отпиха и тогава Калеб каза:
— Знаеш ли, когато се запознахме, ти седеше и аз не разбрах, че накуцваш.
— Така е — съгласи се той и си напомни, че това не е нещо, за което да се извинява: не е лъгал Калеб, не е имал намерение да го мами. Пое си въздух и се постара да говори нехайно, леко заинтригувано: — Ако знаеше, нямаше ли да искаш да излизаш с мен?
— Не знам — отговори след кратко мълчание Калеб. — Не знам.
Тогава на него му се прииска да изчезне, да затвори очи и да превърти времето назад, до мига, преди да срещне Калеб. Щеше да откаже поканата на Роудс, щеше да продължи да живее малкия си живот, никога нямаше да разбере разликата.
Но ако Калеб не понася походката му, то той направо ненавижда инвалидната му количка. Първия път, когато Калеб дойде през деня, той го разведе из жилището. Гордееше се с него, ден след ден благодареше, че го има, не можеше да повярва, че го притежава. Малкълм бе оставил на същото място помещенията на Уилем — както ги наричаха, неговите покои, — само ги беше разширил и в северния край, при асансьора, бе добавил кабинет. Освен това бе съхранил дългото открито пространство с пианото, както и обособената всекидневна, обърната на юг, в северната част, частта без прозорци, бе сложил маса по свой дизайн и зад нея — библиотека, покрила от край до край стената чак до кухнята, по която бяха наслагани картини на негови приятели и на приятели на приятелите, а също платна, които той бе купувал през годините. Цялата източна част на жилището беше за него: от спалнята в северната част минаваш през гардеробната и отиваш в банята с прозорци, които гледат на изток и на юг. Обикновено той държеше щорите в апартамента спуснати, но човек можеше да ги вдигне наведнъж и пространството щеше да се превърне в правоъгълник чиста светлина, а пелената между теб и външния свят щеше да стане омагьосващо тънка. Често му се струва, че жилището подвежда: създава усещането, че човекът в него е открит, жизнерадостен и откровен, а той със сигурност не е такъв. Много по-точно негово отражение бе Лиспенард стрийт с нейните потънали в здрач ниши, с тъмните кътчета и стени, боядисвани и пребоядисвани толкова много пъти, че се напипваха бабунки и мехурчета, останали от мушиците и дървениците, които са били погребани под многото пластове.
За гостуването на Калеб той се бе постарал жилището да трепти от слънчева светлина и видя, че Калеб е възхитен. Вървяха бавно, Калеб разглеждаше картините, разпитваше за едно или друго платно: откъде го е взел, кой го е рисувал, и отбелязваше кои разпознава.
После дойдоха в спалнята и той тъкмо показваше на Калеб картината в дъното на стаята — портрет на Уилем на стола в гримьорната от „Секунди, минути, часове, дни“, който бе купил, — когато Калеб попита: