— На кого е тази инвалидна количка?
Той се извърна към мястото, което Калеб гледаше.
— Моя е — отговори след малко.
— Но за какво ти е? — попита Калеб, изглеждаше объркан. — Ти си вървиш.
Той не знаеше какво да отговори.
— Понякога опирам до нея — уточни накрая. — Рядко. Не я използвам толкова често.
— Добре — рече Калеб. — Постарай се да не го правиш.
Той се изуми. Какво беше това, израз на загриженост или заплаха? Но преди да си даде сметка какво би трябвало да изпитва или да отговори, Калеб се обърна и се насочи към гардеробната, а той го последва, за да продължат обиколката.
След месец, късно една вечер се срещна с Калеб извън кабинета си, в западната част на квартал „Мийтпакинг“. Калеб също се заседаваше в модната агенция — беше началото на юли и след два месеца „Ротко“ щеше да представи пролетната си колекция. Онзи ден беше отишъл в кантората с колата, но вечерта не валеше, затова слезе от колата и седна под една улична лампа на инвалидната количка, за да изчака Калеб, който говореше горе с някого. Знаеше, че Калеб го е видял, бе вдигнал ръка към него и той му бе кимнал едва доловимо: и двамата не бяха по показните неща, — после го загледа, докато Калеб приключи разговора и другият мъж тръгна на изток.
— Здравей — каза, когато Калеб дойде при него.
— Защо си в инвалидната количка? — попита Калеб.
За миг той онемя, а когато си върна дар словото, запелтечи.
— Днес опрях до нея — рече накрая.
Калеб въздъхна и разтърка очи.
— Мислех, че не я използваш.
— Наистина не я използвам — отвърна той, толкова засрамен, че усети как започва да се поти. — Само когато нямам друг избор.
Калеб кимна, но продължи да се пипа по носа между веждите. Той нямаше сили да го погледне.
— Виж какво — подхвана накрая Калеб. — Дай да не ходим на вечеря. Ти явно не се чувстваш добре, а аз съм уморен. Трябва да поспя.
— О — каза той умърлушен. — Добре тогава. Разбирам.
— Чудесно — рече Калеб. — Ще ти звънна по-късно.
Той го загледа как се отдалечава с широка крачка по улицата и се скрива зад ъгъла, после се качи на колата, прибра се и започна да се самонаранява, докато не му потече толкова много кръв, че вече не бе в състояние да държи здраво бръснача.
На другия ден беше петък, а Калеб изобщо не му се обади. „Карай“, помисли си той. Какво да се прави! На Калеб не му харесваше, че е бил в инвалидна количка. На него също не му харесваше. Как да се сърди на Калеб, че не приема нещо, което самият той също не приема!
После обаче, в събота сутринта Калеб му звънна точно когато той се връщаше от плувния басейн долу.
— Извинявай за четвъртък — каза Калеб. — Знам, сигурно ти изглежда коравосърдечно и странно това, че съм толкова настроен против инвалидната ти количка.
Той седна на един от столовете при масата за хранене.
— Изобщо не ми изглежда странно — отвърна.
— Казах ти, почти през целия ми съзнателен живот майка ми и баща ми все боледуваха — обясни Калеб. — Баща ми имаше множествена склероза, а майка ми… никой не бе наясно какво точно има майка ми. Поболя се, докато следвах, и така и не се оправи. Боляха я лицето, главата: все нещо не ѝ беше наред и макар да не се съмнявам, че наистина е било така, се притеснявах, че тя и не иска да опита да ѝ стане по-добре. Просто се предаде, баща ми също. Накъдето и да се обърнех, виждах свидетелства, че са се предали пред болестите: в началото бастуни, после проходилки и инвалидни колички, купчини хапчета и бинтове, неизтребимата миризма на кремове против болка, на телове и един Господ знае още какво. — Известно време той мълча. — Искам да продължа да те виждам — рече накрая. — Но… не ми се гледат неща, които говорят за немощ, за болести. Просто не мога. Мразя го. Изважда ме от релси. Не че ме потискат, но ме вбесяват, иде ми да се опълча срещу тях. — Той замълча отново. — Когато се запознахме, не знаех кой си — рече накрая. — Мислех, че все ще го преборя. Но май не мога. Разбираш ли?
Той преглътна, плачеше му се. Но го разбираше — изпитваше същото, както Калеб.
— Разбирам — отговори.
И колкото и да е невероятно, все пак продължиха да се виждат. Той и досега е изумен колко бързо и всеобхватно е проникнал Калеб в живота му. Беше като в приказка: жена, която живее край тъмна гора, чува, че някой чука на вратата на къщурката ѝ, и отваря. И макар това да се случва само за миг, макар тя да не вижда никого, в онези секунди покрай нея се шмугват десетки бесове и духове, които проникват в къщата и от които жената няма да успее да се отърве никога. Понякога той се чувстваше именно така. Дали така бе и при другите? Той не знае, страх го е да пита. Хваща се, че се връща отново и отново към стари разговори, които е водил или е чул други да водят за връзките си, в опит да прецени доколко нормални са неговите в сравнение с техните, да намери знаци, по които да разбере как да се държи.