Освен това го има и секса, по-неприятен, отколкото си е представял: просто беше забравил колко болезнен е, колко унизителен, колко отблъскващ, колко не му харесва. Той мрази позите, мрази положението, в което трябва да застане, толкова унизително, понеже го прави безпомощен и немощен, мрази вкуса и миризмите му. Но най-силно мрази звуците: плътта, която се удря в друга плът и издава звук като от месо, стенанията и сумтенето като на ранен звяр, нещата, които му говорят и които вероятно се очаква да го възбуждат, но той може да ги тълкува единствено като оскърбителни. Дава си сметка, че дълбоко в себе си винаги е смятал как, щом порасне, ще стане по-добре, как самата възраст ще преобрази изживяването и ще го направи славно и радостно. В колежа, преди да навърши трийсет, преди да навърши четиресет, слушаше как другите говорят за секс с такава наслада, с такова удоволствие и си мислеше: това ли точно ви вълнува толкова? Сериозно? Аз пък го помня по друг начин. Но няма как да е прав той, а всички останали — хиляди хора — да грешат.
Ето защо е ясно, че в секса има нещо, което не разбира. Изглежда, не прави нещо както трябва.
Първия път, когато се качиха горе, знаеше какво очаква Калеб.
— Нека да е бавно — рече му. — Отдавна не съм го правил.
Калеб го погледна в тъмното, той не бе включил осветлението.
— Откога? — попита го.
— Отдавна — бе единственото, което успя да му каже той.
В началото Калеб прояви търпение. Но после не. Една нощ се опита да му махне дрехите и той се отскубна от хватката му.
— Не мога — заяви. — Калеб… не мога. Не искам да виждаш как изглеждам.
Трябваше да впрегне всичките си сили, за да го изрече, и е толкова уплашен, че чак му става студено.
— Защо? — попита Калеб.
— Имам белези — обясни той. — По гърба и краката, а и по ръцете. Грозни са, не искам да ги виждаш.
Всъщност не знаеше какво ще каже Калеб. Дали щеше да заяви: сигурен съм, че не са толкова страшни. И тогава вече дали все пак щеше да се наложи да си свали дрехите? Или щеше да възкликне: я да видя, а после, щом се съблечеше, дали Калеб щеше да стане и да си отиде? Той видя, че Калеб се колебае.
— Няма да ти харесат — добави. — Гнусни са.
След тези думи Калеб явно взе решение.
— Е — рече, — не е нужно да виждам цялото ти тяло, нали така? Само съответните части.
Онази нощ той бе лежал там, наполовина облечен, наполовина — не, и бе чакал всичко да приключи, бе по-унизен, отколкото ако Калеб бе настоял все пак да си махне дрехите.
Но въпреки тези разочарования нещата с Калеб не са и толкова ужасни. Харесва му, че Калеб говори бавно и премислено, че разказва за дизайнерите, с които работи, за вижданията си за цветовете и почитта си към изкуството. Харесва му, че може да обсъжда работата си — „Мошеник и Бабаит“ — и че Калеб не само ще разбере предизвикателствата, пред които го изправят отделните съдебни дела, но и ще ги намери интересни. Харесва му, че Калеб го изслушва внимателно и от въпросите му личи, че не е пропуснал нищо. Харесва му, че Калеб се възхищава от работата на Уилем, на Ричард и Малкълм и го оставя да говори на воля за тях. Харесва му как, преди да си тръгне, Калеб го хваща от двете страни на лицето и го задържа за миг в нещо като безмълвна благословия. Харесва му, че Калеб е як, физически силен: харесва му да го гледа как се движи, как подобно на Уилем се чувства чудесно в кожата си. Харесва му как понякога насън Калеб го хваща собственически през гърдите. Харесва му да се буди с Калеб до себе си. Харесва му, че Калеб е някак странен, че носи в себе си едва доловимата заплаха: различен е от хората, към които през целия си съзнателен живот се е стремил, от хората, за които е определил, че няма да го наранят никога, от хората, у които най-важна е добротата. Когато е с Калеб, се чувства и повече, и по-малко човек.
Първия път, когато Калеб го удари, се изненада, и не много. Беше в края на юли и той бе отишъл при него в полунощ, след като си беше тръгнал от кантората. Онзи ден бе използвал инвалидната количка — напоследък нещо му ставаше на краката, и той не знаеше какво, но почти не ги чувстваше и имаше притеснителното усещане, че опита ли се да върви, ще се препъне и ще падне, — но преди да се качи при Калеб, бе оставил количката в автомобила и бе отишъл при вратата на входа много бавно, като вдигаше неестествено високо всеки крак, за да не се препъне.