Още щом влезе в апартамента, разбра, че не е трябвало да идва — виждаше, че Калеб е в ужасно настроение, и долавяше как дори въздухът е просмукан от гнева му. Най-после Калеб се бе нанесъл в една жилищна сграда в квартал „Флауър“, но още почти не си бе разопаковал багажа и бе сприхав и кисел, току стискаше зъби и скърцаше с тях. Но той бе донесъл храна и отиде бавно при плота, за да я остави — говореше оживено в опит да отклони вниманието на Калеб от походката си, в отчаян опит да поразведри обстановката.
— Защо ходиш така? — прекъсна го Калеб.
Беше му неприятно да признае пред Калеб, че му има още нещо, нямаше сили да го направи още веднъж.
— Кой, аз ли ходя странно? — попита.
— Да, приличаш на чудовището на Франкенщайн.
— Извинявай — каза той. „Тръгвай си — подкани вътрешният му глас. — Тръгвай си незабавно.“ — Не съм забелязал.
— Е, спри тогава. Изглежда смешно.
— Щом искаш — отвърна той спокойно и сипа на Калеб купичка къри. — Готово — допълни, но след като се насочи, опитвайки се да върви нормално, се препъна, закачи с десния си крак левия, изпусна купичката и зеленото ястие се разплиска по килима.
След време щеше да си спомня как Калеб не е казал нищо, само се е завъртял и го е зашлевил, а той е паднал назад и главата му е отскочила от килима на пода.
— Разкарай се оттук, Джуд — чува той още докато му е притъмняло пред очите думите на Калеб, който дори не ги изкрещява. — Разкарай се, точно сега не мога да те гледам.
И той го направи, стана и излезе със смехотворната си чудовищна походка от жилището, оставяйки Калеб да разчисти хаоса, който е устроил.
На другия ден по лицето му избиват какви ли не цветове, кожата около лявото му око се обагря в невероятно красиви тонове: виолетови, кехлибарени, зелени като на бутилка. В края на седмицата, когато отива на прегледа при Анди, бузата му е с цвят на мъх, окото му се е подуло така, че почти се е затворило, горната му устна е отекла, омекнала е и е лъскавочервена.
— Господи, Джуд — възкликна Анди, щом го вижда. — Да го вземат мътните, какво се е случило?
— Тенис на инвалидни колички — отвърна той и дори се усмихна, усмивка, която предишната вечер бе тренирал пред огледалото въпреки болката, прорязала го в бузата.
Беше проверил всичко: къде се ходи на такъв тенис, колко често, колко души са се записали в клуба. Беше си съчинил цяла история, беше я повтарял насаме и пред колегите в кантората, докато тя започна да звучи правдоподобно, дори смешно: форхенд на противника, който бил тренирал в колежа, той пък не се бил обърнал достатъчно бързо и топката го фраснала право по лицето.
Разказа всичко това на Анди, който го слушаше и клатеше глава.
— Е — подхвана Анди. — Радвам се, че опитваш нещо ново. Но за бога, Джуд. Дали наистина е уместно?
— Нали именно ти все ми повтаряш да се движа — напомни той на Анди.
— Знам, знам — рече Анди. — Но плуваш, не ти ли стига? При всички положения е трябвало да дойдеш при мен, след като се е случило.
— Някаква си синина, Анди — каза той.
— Но каква, Джуд. Ужас!
— Карай — отвърна той, като се постара да го изрече безгрижно, дори предизвикателно. — Трябва да поговорим за краката ми.
— Казвай.
— Много странно усещане, сякаш са в циментови саркофази. Не чувствам къде са в пространството, нямам власт над тях. Вдигам единия си крак и когато стъпя на него, чувствам в прасеца, че съм стъпил, но не и със самото ходило.
— О, Джуд — възкликна Анди. — Това е признак, че са засегнати нервите. — Той въздъхна. — Добрата новина — освен че през всичкото това време си бил пощаден — е, че това не е трайно състояние. Лошата е, че не мога да ти кажа кога ще приключи и кога може да се появи отново. А другата лоша новина е, че единственото, което можем да направим — освен да чакаме, — е да те лекуваме с болкоуспокояващи, които, знам, няма да пиеш. — Той замълча. — Джуд, знам, че ти е неприятно как се чувстваш след тях — продължи Анди, — но сега на пазара има и по-добри, отколкото когато си бил на двайсет и дори на трийсет. Искаш ли да опиташ? Поне ми разреши да ти дам нещо за лицето: не те ли боли?
— Не е толкова страшно — излъга той.
Но накрая все пак взе от Анди рецептата.
— И не стой на крака — добави Анди, след като му прегледа лицето. — Не стой и по кортовете, за бога. — И вече преди той да си тръгне: — И не си въобразявай, че няма да поговорим за раните, които си нанасяш! — понеже, откакто бе започнал да се среща с Калеб, той се нараняваше повече.