След като се върна на Грийн стрийт, спря на уличката пред гаража и тъкмо пъхаше ключа във входната врата, когато чу, че някой го вика, после видя, че Калеб слиза от автомобила си. Беше в инвалидната количка и се опита да влезе бързо. Но Калеб бе по-бърз от него, сграбчи вратата тъкмо преди да се затвори, и след това двамата отново бяха сами във входа.
— Нямаш работа тук — каза той на Калеб, нямаше сили да го погледне.
— Джуд, изслушай ме — подхвана Калеб. — Съжалявам много. Наистина. Просто бях… в агенцията беше пълна лудница, направо ужас — канех се да си тръгна по-рано през седмицата, но къде ти, не можех да се измъкна… и си го изкарах на теб. Наистина съжалявам. — Калеб приклекна до него. — Джуд. Погледни ме. — Той въздъхна. — Съжалявам много. — Хвана го за лицето и го извърна към себе си. — Клетото ти лице — промълви тихо.
И досега не проумява защо онази вечер е пуснал Калеб да се качи горе. Ако трябва да е откровен пред себе си, чувства, че го е смятал за неизбежно и в известен смисъл дори му е олекнало, че Калеб го е ударил: през цялото време е чакал някакво наказание за наглостта да си въобразява, че може да има каквото имат всички останали, и накрая си го е получил. „Така ти се пада — каза гласът в главата му. — Така ти се пада, друг път да не се правиш на такъв, какъвто знаеш, че не си, да си въобразяваш, че си като всички останали.“ Помни колко ужасен е бил Джей Би от Джаксън, помни и че е разбирал страха му, разбирал е, че можеш да се хванеш в капана на друг човек, да си мислиш, че е съвсем лесно да си тръгнеш, а то, оказва се, си е доста трудно. Изпитва към Калеб същото, както навремето към брат Лука: за него той е човек, на когото необмислено се е предоверил, на когото е възложил надежди и е разчитал да го спаси. Но и след като е станало ясно, че те няма да го спасят, след като надеждите му са угаснали, пак не е бил в състояние да се откъсне от тях, да си тръгне. В това, че ходи с Калеб, има някаква симетрия, която му се струва разумна: те са нараненият и нараняващият, климналата купчина боклук и чакалът, който рови из нея. Съществуват само един за друг — той не се е запознал с никого от живота на Калеб и не е представил Калеб на никого в своя живот. И двамата знаят, че в онова, което правят, има нещо срамно. Свързани са един с друг от взаимното си отвращение и притеснение: Калеб се примирява с тялото му, той пък се примирява с погнусата на Калеб.
Открай време е знаел, че ако иска да бъде с някого, ще бъде принуден да го замени срещу нещо. Знае и че Калеб е най-доброто, което някога ще намери. Ако не друго, Калеб поне не е уродлив, не е садист. Онова, което му причиняват сега, не е нещо, което да не са му причинявали и преди — той си го напомня отново и отново.
Един уикенд в края на септември той отива с колата в къщата на приятеля на Калеб в Бриджхамптън, където Калеб ще живее до началото на октомври. Представянето на колекцията на „Ротко“ е минала добре и Калеб е по-спокоен и любвеобилен, не се мята от настроение на настроение. Удрял го е само още веднъж — по гърдите, от което той направо залитна, но веднага след това му се извини. Ако не броим това, всичко е мирно и кротко: в сряда и четвъртък Калеб остава да нощува на Грийн стрийт, после в петък отива с колата на крайбрежието. Той ходи в кантората рано и се заседява до късно. След успеха с „Мошеник и Бабаит“ мислеше да си вземе почивка, пък била тя и кратка, но не го направи — появи се нов клиент, инвеститорска фирма, разследвана за измами с ценни книжа, и дори сега го измъчват угризения на съвестта, ако някоя събота пропусне да отиде на работа.
Ако не броим угризенията, съботата е съвършена, те прекарват почти целия ден на чист въздух, и двамата работят. Вечерта Калеб пече на скарата пържоли. Докато го прави, пее и той прекъсва работата, за да го послуша със съзнанието, че и двамата са щастливи, че за миг цялата двусмисленост в отношенията им е прах, нещо без значение и тежест. Вечерта си лягат рано, Калеб не го кара да правят секс и той спи дълбоко и сладко, както не е спал от седмици.
Но на другата сутрин, още преди да се е разсънил, знае, че болката в краката му се е върнала. Преди две седмици беше изчезнала напълно и непредсказуемо, сега обаче се беше завърнала и след като се изправя, той вижда и че е станала по-силна: краката му сякаш свършват при глезените и ходилата му са като мъртви, а в същото време го болят неописуемо. За да се придвижи, той трябва да гледа надолу към тях, трябва му видимо потвърждение, че е вдигнал единия си крак, и видимо потвърждение, че пак го е сложил на пода.
Прави десет крачки, но за всяка следваща се иска все по-голямо усилие — придвижването е толкова трудно, отнема такава душевна енергия, че на него чак му се повдига и той сяда в края на леглото. „Не допускай Калеб да те види такъв“ — предупреждава се, а после си спомня: Калеб е излязъл да потича, както прави всяка сутрин. Той е сам в къщата.