Значи разполага с малко време. Завлича се на ръце в банята, под душа. Сеща се за резервната инвалидна количка в автомобила. Калеб със сигурност няма да възрази той да я вземе, особено ако му се представи като, общо взето, здрав и това е дребна неприятност, неудобство, което ще приключи до вечерта. Смятал е да се върне в града рано на другата сутрин, но ако се наложи, може да си тръгне и по-рано, въпреки че предпочита да не се стига дотам — вчерашният ден е бил толкова хубав. Може би и днешният ще бъде такъв.
Вече се е облякъл и чака на канапето във всекидневната, уж чете някакъв документ, когато Калеб се връща. Той не може да определи в какво настроение е Калеб, но обикновено, след като потича, е мек, дори сговорчив.
— Нарязах каквото остана от пържолите — казва му той. — Искаш ли да ти направя яйца?
— Не, ще си направя сам — отговаря Калеб.
— Хубаво ли потича?
— Да. Страхотно.
— Калеб — подхваща той, като се старае да говори небрежно, — виж какво… пак имам проблем с краката, просто страничен ефект от пораженията на нервите, ту се появява, ту пак изчезва, но наистина ми е трудно да вървя. Нали не възразяваш да взема от автомобила инвалидната количка?
Една минута Калеб не казва нищо, само допива водата в бутилката.
— Но още можеш да вървиш, нали?
Той се насилва да го погледне.
— Да, технически погледнато, мога. Но…
— Джуд — прекъсва го Калеб, — знам, лекарят ти сигурно няма да се съгласи, но съм длъжен да отбележа, че в стремежа ти вечно да търсиш лесни решения има нещо… нещо мекушаво. Според мен просто трябва да изтърпиш някои неща. Точно това имах предвид и за родителите ми: предаваха се пред всяка болка, при всяко прищракване. Затова според мен трябва да проявиш твърдост. Според мен, щом можеш да ходиш, трябва да ходиш. Според мен не е хубаво да си създаваш навика да клякаш пред всяка трудност, способен си на повече.
— О! — казва той. — Точно така. Разбрах.
Плисва го срам, сякаш току-що е поискал нещо мръсно и непозволено.
— Ще ида да си взема душ — казва след малко Калеб и излиза.
Той се старае да не се движи много, а Калеб сякаш не иска да открива поводи да му се сърди, затова не го кара да прави нищо. Приготвя обяда, който изяждат на канапето, както работят на компютрите. Кухнята и всекидневната са в огряно от слънцето общо помещение и прозорци от единия до другия край с изглед към моравата над плажа и когато Калеб отива в кухнята, за да приготви вечеря, той се възползва, че Калеб е с гръб към него, за да се придвижи като червей до тоалетната в коридора. Иска да отиде и до стаята, за да вземе от сака още аспирин, но е много далеч, затова чака на колене при вратата и чак когато Калеб се обръща отново към печката, се връща с пълзене на канапето, където е прекарал целия ден.
— Вечерята! — оповестява Калеб, а той си поема дъх, става на крака, които са сякаш от сгурия, тежки и неподатливи, и както ги гледа, се запътва към масата.
Има чувството, че му трябват минути, часове да отиде при стола, по едно време вдига очи и вижда Калеб — той го наблюдава с мърдаща челюст и с поглед, в който се чете нещо като омраза.
— Побързай — казва Калеб.
Хранят се в мълчание. Той едва издържа. Стърженето на ножа по чинията: непоносимо. Дъвченето на Калеб, който отхапва излишно рязко от зеления фасул: непоносимо. Вкусът на храната, сякаш превърнала се в устата му в месест безименен звяр: непоносимо.
— Калеб — подхваща той съвсем тихо, но Калеб не му отговаря, само избутва назад стола, става и отива на мивката.
— Донеси ми чинията си — казва Калеб, после го наблюдава.
Той става бавно и се насочва към мивката, като гледа преди всяка стъпка краката си.
След време ще се пита дали сам не е ускорил събитията, дали, ако е бил по-съсредоточен, е могъл да извърви двайсетте крачки, без да пада. Но това не се случва. Той вдига десния си крак точно половин секунда преди да е стъпил с левия, и пада, а заедно с него отпред пада и чинията и порцеланът се разпилява по пода. Калеб се втурва бързо, сякаш го е очаквал, издърпва го за косата и го фрасва с юмрук по лицето толкова силно, че той отхвърча във въздуха, а когато се приземява, вече е при масата и си удря тила в ръба. От падането му бутилката вино отскача и се излива на пода, а Калеб надава рев, грабва бутилката за гърлото и го удря с нея отзад по тила.