— Калеб — простенва той, — моля те, моля те.
Никога, дори като дете, не е молил за милост, но ето че някак си се е превърнал в такъв човек. Като дете животът му не значеше почти нищо за него и сега му се иска пак да е така.
— Моля те — казва той. — Калеб, много те моля, прости ми… извинявай, извинявай.
Ала знае, че Калеб вече не е човек. Вълк е, койот е. Мускули и ярост. А той е кръгла нула за Калеб, той е плячка, той е нещо за еднократна употреба. Завлича го при канапето, в края му, той знае какво ще се случи сега. Но въпреки това продължава да моли.
— Моля те, Калеб — казва. — Моля те, недей. Калеб, моля те.
Когато идва на себе си, е на пода, отзад на канапето, в къщата е тихо.
— Ехо! — вика той, колкото и да му е неприятно, гласът му трепери, но не чува нищо.
Не е и нужно — някак си знае, че е сам.
Сяда. Вдига бельото и панталона си, разкършва пръсти, ръце, свива колене до гърдите си и пак ги опъва, раздвижва напред-назад рамене, обръща врата си първо наляво, после надясно. Отзад по врата му има нещо лепкаво, но след като проверява, с облекчение вижда, че е вино, а не кръв. Боли го всичко, ала няма нищо счупено.
Той допълзява до спалнята. Позачиства се набързо в банята, събира си нещата и ги слага в сака. Придвижва се до вратата. За миг се изплашва, че колата му е изчезнала, че няма да има с какво да се измъкне, но тя си е там, до автомобила на Калеб, чака го. Той си поглежда часовника: полунощ.
Със сак, преметнат болезнено през едното му рамо, тръгва да пълзи на четири крака през моравата, шейсетте метра от вратата до колата се превръщат в километри. Иде му да спре, толкова е уморен, но знае, че не бива.
В колата не се поглежда в огледалото, пали двигателя и потегля. Но след около половин час, след като вече знае, че е далеч от къщата и е в безопасност, се разтреперва толкова силно, че автомобилът поднася под него, затова отбива встрани и опрял чело във волана, чака.
Чака десет минути, двайсет. А после, макар всяко движение да е наказание, се обръща и намира в сака телефона. Набира номера на Уилем и чака.
— Джуд! — казва Уилем, звучи изненадан. — Тъкмо се канех да ти звънна.
— Здрасти, Уилем — отвръща той с надеждата, че гласът му звучи нормално. — Сигурно съм прочел мислите ти.
Разговарят няколко минути, после Уилем пита:
— Добре ли си?
— Разбира се — отвръща той.
— Звучиш малко странно.
„Уилем — иде му да каже. — Уилем, защо сега не си тук!“ Но вместо това заявява:
— Извинявай. Само ме боли глава.
Говорят още малко и тъкмо преди да затворят, Уилем пита:
— Сигурен ли си, че си добре?
— Да — потвърждава той. — Добре съм.
— Хубаво тогава — мълви Уилем. — Хубаво. — А после: — Още пет седмици.
— Още пет.
Толкова му се иска Уилем да е тук, че едва диша.
След като затварят, чака още десет минути, докато вече не трепери, после пали пак двигателя и се прибира с колата.
На другия ден си налага да се погледне в огледалото в банята и още малко, и да изкрещи — толкова е засрамен, стъписан и сломен. Толкова уродлив е, толкова изумително грозен — дори по неговите представи изключително грозен. Привежда се във възможно най-приемлив вид, облича си любимия костюм. Калеб го е изритал отстрани по хълбока и го боли от всяко движение, от всяка глътка въздух. Преди да излезе от къщи, си записва час при зъболекаря, понеже усеща, че единият от горните му зъби се клати, както и час за същата вечер при Анди.
Отива на работа.
— Не си в най-блестящия си вид, Сейнт Франсис — казва един от съдружниците, който му е много симпатичен, по време на сутрешното заседание на ръководството и всички се смеят.
Той се насилва да се усмихне.
— Опасявам се, че си прав — заявява. — И съм сигурен, че всички ще бъдете разочаровани, когато ви обявя, че дните ми на потенциален шампион по тенис на Параолимпиадата, уви, са приключили.
— Е, лично аз не съм натъжен — обажда се Лушън и всички около масата ахкат, уж разочаровани. — Дал бог агресия в съдебната зала.
Според мен оттук нататък това би трябвало да е единственият ти боен спорт.
Вечерта, когато отива на преглед, Анди го ругае.
— Какво ти казах за тениса, Джуд? — пита.
— Знам — отвръща той. — Но никога повече, Анди, обещавам.
— Какво е това тук? — пита Анди, след като го докосва с пръсти отзад по врата.
Той въздиша мелодраматично.
— Обърнах се и се случи неприятна злополука с един бекхенд.
Чака Анди да каже нещо, но той си мълчи и само разнася мехлема с антибиотик отзад по врата му, после го покрива с марля.