На другия ден Анди му се обажда в кантората.
— Трябва да поговорим на четири очи — оповестява. — Важно е. Може ли да се срещнем някъде?
Той изпада в ужас.
— Всичко наред ли е? — интересува се. — Добре ли си, Анди?
— Добре съм — потвърждава Анди. — Но трябва да те видя.
Той излиза по-рано в обедна почивка и двамата се срещат недалеч от кантората, в заведение с редовни посетители японски банкери, които работят в небостъргача до „Роузън Причард“. Когато той влиза, Анди вече е там и допира леко длан до лицето му, откъм страната без синини.
— Поръчах ти бира — съобщава Анди. Отпиват мълком, после Анди продължава: — Исках, Джуд, да те гледам в лицето, когато ти задам този въпрос. Сам ли си нанасяш тези рани?
— Моля? — пита той изненадан.
— Тези травми от тениса — допълва Анди — всъщност нещо друго ли са? Да не се хвърляш надолу по стълбите, да не се блъскаш в стената? — Той си поема въздух. — Знам, че си го правил като малък. Да не го правиш и сега?
— Не, Анди — отговаря той. — Не. Не си го причинявам сам. Заклевам се… в Харолд и Джулия. Заклевам се в Уилем.
— Добре тогава — мълви Анди и издишва въздуха. — Олекна ми. Олекна ми да знам, че не се държиш като глупак, който не спазва предписанията на лекаря, макар че това, разбира се, не е нищо ново. И че както личи, си ужасен на тенис.
Анди се усмихва и той си налага да стори същото.
Анди поръчва още бира и известно време мълчат.
— Знаеш ли, Джуд — продължава бавно Анди, — че вече години наред се чудя и чудя какво да правя с теб? Не, не казвай нищо — нека приключа. Нощем лежа буден и се питам дали взимам за теб правилните решения: толкова пъти съм бил на крачка от това да те пратя на лечение, да се обадя на Харолд или на Уилем и да им кажа, че трябва да се съберем и да те отведем в болница. Разговарял съм със свои колеги от следването — психотерапевти, за да им разкажа за теб, пациента, с когото съм много близък, и да ги питам как ще постъпят те на мое място. Изслушах всичките им съвети. Изслушах и съвета на моя психотерапевт. Но никой не може да ми каже със сигурност какъв е правилният отговор. Това ме измъчва. Винаги съм чувствал — в много отношения се справяш блестящо, постигнал си някакво странно, но безспорно успешно равновесие в живота си и съм чувствал, знам ли, че просто не е хубаво да го нарушавам. Нали разбираш? Затова те оставях година след година да си нанасяш рани и всяка година, всеки път, когато те виждам, се питам дали постъпвам правилно, като го допускам, и дали и как да настоявам да ти помогнат, да те спрат и да не си го причиняваш повече.
— Извинявай, Анди — мълви той.
— Не, Джуд — казва Анди. — Ти нямаш вина. Ти си пациентът. От мен се очаква да преценя какво е най-добро за теб и чувствам… не знам дали съм го направил. И когато дойде с тези синини, първото, което си помислих, бе, че в крайна сметка съм взел неправилното решение. Знаеш ли? — Анди го гледа и той вижда изненадан как Анди отново посяга рязко към очите си. — През всичките тези години — казва след малко Анди и двамата отново мълчат.
— Анди — подхваща много разстроен той. — Кълна ти се, не си причинявам нищо друго. Само се порязвам с бръснача.
— Само се порязвал! — повтаря Анди и се смее със звук, който наподобява странен грак. — Е, при тези обстоятелства… сигурно трябва да съм признателен. „Само се порязвал.“ Нали си даваш сметка колко е ужасно, че от това ми олеква?
— Да — отвръща той.
Вторникът се превръща в сряда, после в четвъртък, състоянието на лицето му се влошава, след това се подобрява, сетне пак се влошава. Той се притеснява, че Калеб може да му се обади или още по-лошо, да се изтърси в апартамента му, но дните отминават и него го няма, може би е останал в Бриджхамптън. Може би го е прегазила кола. Колкото и да е странно, той установява, че не изпитва нищо — нито страх, нито омраза, нищо. Най-страшното вече се е случило и сега той е свободен. Имал е връзка и тя е била ужасна, сега вече няма да има никога повече, защото си е доказал, че е неспособен на отношения. Този път с Калеб е потвърдил всичко, което той се е опасявал, че хората ще си помислят за него, за тялото му, и следващата му задача ще бъде да го приеме, при това без да изпада в тъга. Знае, че занапред сигурно пак ще се чувства самотен, сега обаче разполага с нещо, с което да отговори на тази самота, сега знае със сигурност, че самотата е за предпочитане пред онова, което е изпитвал към Калеб, каквото и да е било то: ужас, срам, отвращение, притеснение, шемет, вълнение, копнеж, омраза.
Онзи ден се среща с Харолд, който е в града на някаква конференция в Колумбийския университет. Вече му е писал, за да го предупреди за нараняванията, но това не спира Харолд да изпадне в ужас, да ахне и да се суети около него, да го пита десетки пъти дали е добре.