Срещнали са се в един от любимите ресторанти на Харолд, там говеждото е от крави, на които лично главният готвач е дал имена и ги е отгледал във ферма в провинцията, а зеленчуците растат на покрива на сградата, и докато ядат предястието, двамата си говорят — той внимава да дъвче само отдясно на устата и храната да не докосва новия му зъб, когато усеща, че някой стои при масата, вдига поглед и вижда Калеб — уж си е втълпил, че не чувства нищо, но още щом го зърва, изпада в сковаващ ужас.
През времето, когато са били заедно, не е виждал никога Калеб пиян, сега обаче веднага разбира, че е на градус и е в опасно настроение.
— Секретарката ти ми каза, че си тук — обяснява му Калеб. — Вие сигурно сте Харолд — допълва и му протяга ръка, а Харолд я поема озадачен.
— Джуд? — обръща се Харолд към него, той обаче е онемял.
— Калеб Портър — представя се Калеб и след като се плъзга в сепарето с вид на подкова, се притиска в хълбока му. — Ние със сина ви се срещаме.
Харолд гледа Калеб, после и него и отваря уста — откакто той го познава, за пръв път е изгубил дар слово.
— Я да ви питам нещо — казва Калеб на Харолд и се надвесва, сякаш ще му довери някаква тайна, а той се взира в лицето му, в лисичата му красота, в тъмните бляскави очи. — Но ми кажете честно. Никога ли не ви се е искало да имате нормален, а не недъгав син?
За миг всички мълчат и той долавя във въздуха нещо, някакво течение, някакъв съсък.
— Кой, да го вземат мътните, сте вие? — фучи Харолд и той вижда как лицето му се променя, как чертите му се сгърчват силно и бързо и в тях се чете погнуса, после ярост до степен в един момент Харолд да заприлича на нечовек, на върколак в дрехите на Харолд. Сетне изражението му се променя за пореден път и той вижда как нещо в лицето на Харолд се вкоравява, сякаш самите мускули са се превърнали на кост. — Ти си му го причинил — казва много бавно Харолд на Калеб. — Сетне, ужасен, вече на него: — Не е от тениса, нали, Джуд. Причинил ти го е този тип тук.
— Харолд, недей — подхваща той, но Калеб го е сграбчил за китката и я стиска толкова силно, че, както му се струва, още малко, и ще я счупи.
— Лъжльо такъв — казва му Калеб. — Недъгав лъжльо, тъпанар. И си прав — отвратителен си. Защо ли изобщо те погледнах!
— Разкарай се оттук — тросва се Харолд, като натъртва на всяка дума.
Уж говорят през шепот, но ресторантът е притихнал и на него му се струва, че разговорът кънти и всички ги чуват.
— Недей, Харолд — примолва се. — Престани, моля те.
Но Харолд не го слуша.
— Ще повикам полиция — казва той, а Калеб се плъзва, излиза от сепарето и застава отстрани, при което Харолд също се изправя. — Разкарай се още сега оттук — повтаря и сега вече всички наистина гледат към тях, а той е толкова вцепенен, че чак му се гади.
— Харолд — моли го.
Калеб залита, личи, че наистина е много пиян, и когато побутва рамото на Харолд, Харолд замахва също да го избута — тогава вече той си връща дар словото и изкрещява името на Харолд, а Харолд се обръща към него и сваля ръка. Калеб се подсмихва ехидно, после се обръща и си тръгва, като разбутва някои от сервитьорите, които са се струпали безмълвно около тях.
Харолд стои още малко, загледан във вратата, сетне понечва да тръгне след Калеб, затова той отново го вика отчаяно и Харолд се връща при него.
— Джуд… — подхваща, той обаче клати глава.
Толкова е ядосан, толкова е вбесен, че унижението му почти е засенчено от гнева. Чува как хората наоколо възобновяват разговорите. Вика сервитьора и му дава кредитната си карта, която му е върната сякаш за секунди. Днес не е с инвалидната количка, за което е невероятно, горчиво благодарен, и чувства, че в миговете, докато напуска ресторанта, е пъргав, както никога, че никога не се е движил толкова бързо и решително.
Навън вали като из ведро. Той е оставил колата на една пресечка оттам и като тътри крака, тръгва по тротоара заедно със смълчания Харолд до него. Направо е бесен, изобщо не му се иска да качва на колата и Харолд, но те са в Ист Сайд, при авеню „Ей“ и е изключено Харолд да намери такси в този дъжд.
— Джуд… — започва Харолд вече след като са се качили в автомобила, но той го прекъсва, без да сваля очи от пътя отпред.
— Помолих те да не казваш нищо, Харолд — заявява му. — А ти пак ми говориш. Защо го направи, Харолд? Мислиш, че животът ми е шега? Мислиш, че проблемите ми не са друго, освен повод да се правиш на велик?