Той дори не знае какво говори, не знае какво се опитва да каже.
— Не, Джуд, разбира се, че не — отвръща с мек глас Харолд. — Извинявай… изпуснах си нервите.
Това по някаква причина го отрезвява и няколко пресечки те мълчат, заслушани в свистенето на чистачките.
— Наистина ли си излизал с него? — пита Харолд.
Той не казва нищо, само кима отсечено.
— Но вече не? — продължава Харолд и той клати глава. — Чудесно — промърморва Харолд. А после, съвсем тихо: — Той ли те удари?
Налага се да поизчака и да се овладее, преди да отговори:
— Само няколко пъти — казва.
— О, Джуд — проронва Харолд с глас, какъвто той не е чувал от него. — Но нека те питам нещо — продължава Харолд, докато пъплят надолу по Петнайсета улица, покрай Шесто авеню. — Джуд… защо си излизал с човек, който се държи така с теб?
До следващата пресечка той мълчи и се мъчи да измисли какво да каже, как да обясни причините така, че Харолд да разбере.
— Бях самотен — казва накрая.
— Джуд — подхваща Харолд и млъква. — Разбирам го — казва. — Но защо точно с него?
— Харолд — мълви той и чува колко ужасно, колко окаяно звучи гласът му, — с външност като моята се задоволяваш с каквото намериш.
Отново мълчат, после Харолд казва:
— Спри.
— Моля? — възкликва той. — Не мога. Отзад има хора.
— Спри, да го вземат мътните, Джуд — повтаря Харолд и когато той не го прави, се пресяга, сграбчва волана и завива рязко надясно, към свободното място при един пожарникарски кран.
Колата отзад ги подминава с дълъг предупредителен звук на клаксона.
— Господи, Харолд! — крещи той. — Какви, по дяволите, ги вършиш? За малко да се блъснем.
— Чуй ме, Джуд — казва бавно Харолд и се пресяга към него, но той се отдръпва към прозореца, по-далеч от ръцете на Харолд. — Ти си най-красивият човек, когото някога съм срещал — най-красивият.
— Харолд — отвръща той, — престани, престани. Много те моля, престани.
— Погледни ме, Джуд — подканя Харолд, но той не го прави. — Наистина. Сърцето ми се къса, задето не го виждаш.
— Харолд — мълви той така, сякаш стене, — моля те, моля те. Престани, ако изобщо държиш на мен.
— Джуд — продължава Харолд и пак се пресяга, но той трепва и вдига ръце, за да се прикрие.
Вижда с крайчеца на окото, че Харолд сваля ръка — бавно. Той накрая хваща отново волана, но ръцете му се тресат така, че е невъзможно да завърти ключа, затова ги пъха под бедрата си и чака.
— О, Боже — чува се да повтаря, — о, Боже!
— Джуд — обажда се още веднъж Харолд.
— Остави ме на мира, Харолд — отвръща той, сега вече му тракат и зъбите и му е трудно да говори. — Моля те.
Няколко минути седят и мълчат. Той се е съсредоточил върху звука на дъжда, върху светофара, който светва ту в жълто, ту в зелено, ту в червено, и върху това да брои колко пъти си е поел въздух. Накрая треперенето спира, той завърта ключа и подкарва на запад, после на север, към апартамента на Харолд.
— Ела да нощуваш при мен — извръща се Харолд към него, но загледан право напред, той клати глава. — Качи се поне да пийнеш чай и да изчакаш да ти поолекне. — Но той пак клати глава. — Джуд — продължава Харолд, — наистина съжалявам за всичко, за всичко. — Той кима, но пак не е в състояние да отговори. — Нали ще ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо? — упорства Харолд и той кима за пореден път.
Точно тогава Харолд вдига бавно ръка, сякаш той е неопитомен звяр, и го милва два пъти отзад по главата, после слиза и затваря тихо вратата.
Той поема по Уестсайдската магистрала към къщи. Всичко го боли, сякаш — аха — и ще се разпадне, но сега унижението е пълно. Мисли си как е бил наказан достатъчно — дори според своите представи. Ще се прибере, ще седне да се самонаранява с бръснарското ножче и после ще започне да забравя: най-вече тази вечер, но и последните четири месеца.
На Грийн стрийт спира в гаража и качва с асансьора притихналите етажи, вкопчен в металната решетка на вратата, толкова е уморен, че ако не се държи, ще се свлече на земята. Ричард няма да го има до края на есента, заминал е да рисува в Рим и сградата наоколо е като гробница.
Той влиза в тъмния апартамент и търси опипом ключа на осветлението, когато нещо го удря силно по отеклата страна на лицето, при което дори в тъмното се вижда как новият му зъб се изстрелва във въздуха.
Удря го, разбира се, Калеб, той чува и усеща дъха му още преди Калеб да е щракнал ключа за централното осветление и жилището да се озари от ослепителна светлина, по-ярка и от дневната, след което той вдига очи и вижда над себе си Калеб — взира се в него. Дори пиян се владее, поизтрезнял е малко от гнева, погледът му е съсредоточен и не трепва. Той усеща как Калеб го сграбчва за косата, усеща как го удря по дясната, здравата страна на лицето, усеща как в отговор главата му отскача назад.