Калеб още не е казал нищо, сега го влачи към канапето, чува се само как диша равномерно и преглъща трескаво. Калеб натиска лицето му върху възглавниците и държи главата му с едната ръка, а с другата се заема да смъква дрехите му. Тогава вече той изпада в паника и започва да се съпротивлява, но Калеб затиска с едната ръка врата му отзад и така го приковава, не му дава да мърда, той усеща как се разголва малко по малко на въздуха, гърбът му, ръцете, краката отзад, и след като всичко е махнато, Калеб го издърпва рязко да застане на крака и го избутва, но той пада и се приземява по гръб.
— Ставай — казва Калеб. — Бързо.
Той се изправя, от носа му тече нещо, кръв или сополи, от които му е трудно да диша. Стои прав, никога през живота си не се е чувствал толкова разголен, толкова уязвим. Когато беше малък и му се случваха такива неща, сякаш знаеше как да напусне тялото си, да отиде на друго място. Правеше се, че е нещо неодушевено — корниз за пердета, вентилатор на тавана, — че е безстрастен, безчувствен свидетел на онова, което се разиграва долу. Наблюдаваше се и не чувстваше нищо: нито състрадание, нито гняв, нищо. Но сега, колкото и да опитва, установява, че не може да се махне. Намира се в този апартамент, в своя апартамент, стои пред мъж, който го ненавижда, и знае, че това е началото, а не краят на дълга нощ, през която той няма друг избор, освен да чака и да търпи. Няма да има власт над тази нощ, няма да бъде в състояние да я спре.
— Божичко — казва Калеб, след като го гледа дълго-дълго, това е първият път, когато го вижда чисто гол. — Божичко, наистина си урод. Наистина.
Кой знае защо, именно тези думи, това заявление ги кара да се окопитят и за пръв път от десетилетия той се разплаква.
— Моля те — казва. — Моля те, Калеб, извинявай.
Но Калеб вече го е сграбчил отзад за врата и го тика, направо го влачи към входната врата. Качват се на асансьора, слизат долу, после той е извлечен от асансьора и подкаран по коридора към входа. Сега обаче е изпаднал в истерия, моли Калеб, пита го отново и отново какво прави, какво смята да му причини оттук нататък. При входната врата Калеб го вдига и за миг лицето му се изравнява с мъничкото мръсно прозорче, откъдето се вижда Грийн стрийт, после Калеб отваря вратата и той е изтикан гол на улицата.
— Не! — крещи още преди да е излязъл навън. — Калеб, моля те!
Разкъсван е между налудничавата надежда и отчаяния страх, че ще мине някой. Но вали много силно, не минава никой. Дъждът барабани в дивашки ритъм по лицето му.
— Моли ме — казва Калеб, като повишава глас, за да надвика дъжда, и той наистина го умолява. — Помоли ме да остана — настоява Калеб. — Извини ми се.
И той го прави отново и отново с уста, която се пълни със собствената му кръв, със собствените му сълзи.
Накрая Калеб го вкарва вътре и отново го завлича в асансьора, където му говори какво ли не, а той се извинява и извинява, повтаря, както му е казано, думите на Калеб:
— Аз съм отблъскващ. Аз съм гнусен. Аз не ставам за нищо. Извинявай, извинявай.
В апартамента Калеб пуска врата му, краката му се подкосяват и той пада, а Калеб го изритва в стомаха толкова силно, че той повръща, после отново в гърба и той се хлъзга по красивите чисти подове на Малкълм, направо в бълвоча. Красивият му апартамент — мисли си, — където винаги се е чувствал в безопасност. Това му се случва в красивия му апартамент, сред красивите му вещи, вещи, подарени му от приятели, вещи, купени с парите, които той е изкарал. Красивият му апартамент с врати, които се заключват, където се е предполагало, че той ще бъде защитен от повредени асансьори и от унижението да се качва на ръце по стълбището, където се е очаквало винаги да се чувства човек, да се чувства пълноценен.
После е вдигнат отново и е блъскан, но му е трудно да види къде го водят: едното му око вече се е подуло и се е затворило, другото е размътено. Зрението му ту се избистря, ту се замъглява.
След това обаче той си дава сметка, че Калеб го води към вратата за аварийната стълба. Това е единственото нещо от старото жилище, което Малкълм е запазил: и защото е длъжен, и защото му харесва колко неприкрито утилитарна е тя, колко откровено грозна. Калеб вдига резето и той вижда, че стои в горния край на тъмната стръмна стълба. „Все едно се спускаш по нея в ада“ — спомня си как е казал Ричард. От едната страна той е целият в лепкав бълвоч, чувства и други течности — не разбира какви точно са, — които се стичат по тялото му: по лицето, врата, бедрата.