Хлипа от болка и страх, вкопчил се е отстрани в касата на вратата, когато по-скоро чува, отколкото вижда, че Калеб се отдръпва назад и после се втурва към него, за да го изрита по гърба и той да отхвърчи към чернилката на стълбата.
Докато се извисява, ни в клин, ни в ръкав си спомня за доктор Кашен. Не точно за доктор Кашен, а за въпроса, който му е задал, когато той е кандидатствал доктор Кашен да му бъде научен ръководител:
— Коя е любимата ви аксиома?
(Както веднъж се изрази Си Ем, с какво друго, ако не с такова изречение ще започне разговор един зубър?)
— Аксиомата за равенството — бе отговорил той и Кашен бе кимнал одобрително.
— Добър избор — бе казал.
Аксиомата за равенството твърди, че х винаги е равно на х: приема се, че ако имаш елемент х, той винаги е тъждествен сам на себе си, че е неповторим и притежава нещо, което не може да му бъде отнето, затова трябва да приемем, че през цялото време е абсолютно и неизменно тъждествен на себе си и първичната му същност не може да бъде преобразявана. Но няма как да го докажеш. Вечности, абсолюти, невъзможности: светът на математиката се състои не само от числа, но и от тези думи. Не всички харесваха аксиомата на равенството — доктор Ли веднъж я нарече нищо и никаква, не аксиома, а въздух под налягане, — той обаче открай време оценяваше колко е неуловима и как красотата на уравнението винаги ще бъде накърнявана от опитите то да бъде доказано. Това беше аксиома, която можеше да те докара до лудост, която можеше да те погълне и с лекота да се превърне в твой живот.
Сега обаче той знае със сигурност колко вярна е аксиомата, защото я беше доказал сам, беше я доказал животът му. Той осъзнава: човекът, който съм бил, винаги ще бъде човекът, който съм. Обстоятелствата може и да са се променили: той може и да е в този апартамент, може и да има работа, която върши с удоволствие и която му носи добри пари, той може да има родители и приятели, които обича. Може и да го уважават, в съдебната зала може дори да се страхуват от него. Но дълбоко в себе си той си е същият човек, човек, който вдъхва погнуса, човек, роден, за да бъде мразен. И в онази стотна от секундата, докато виси във въздуха, между възторга да е нависоко и очакването да се приземи, което, както си дава сметка, ще бъде ужасно, той знае, че х винаги ще е равно на х, каквото и да прави, колкото и години да се отдалечи от манастира, от брат Лука, колкото и да печели и колкото и да се опитва да забрави. Това е последното, което си мисли, когато рамото му се удря с трясък върху бетона и светът за миг се отдръпва блажено изпод него: х=х, мисли си той. х=х, х=х.
2
Когато Джейкъб беше много малък, някъде на шест месеца, Лизъл легна с пневмония. Като повечето здрави хора, и тя ставаше ужасна, ако се разболееше: кисела, сприхава и най-вече стъписана от необичайната ситуация, в която се е озовала.
— Аз не боледувам — все повтаряше, сякаш е станала някаква грешка и каквото ѝ е било дадено, е било предназначено за друг.
Тъй като Джейкъб беше болнаво бебе — не по някакъв краен начин, но за краткия си живот вече бе настивал два пъти и още преди да опозная усмивката му, знаех как кашля: изненадващо силно, като възрастен, — решихме, че е за предпочитане Лизъл да прекара следващите няколко дни у Сали, за да си почине и да се възстанови, а аз да остана у дома с Джейкъб.
Смятах, че като цяло се оправям със сина си, но онази събота и неделя сигурно съм звънял двайсет пъти на баща си, за да му задавам различните дребни въпроси, които току изникваха, или да чуя потвърждението му за нещо, което със сигурност знаех, но в суматохата съм забравил: той издаваше странни звуци, нещо като хълцане, но на големи промеждутъци, за да е хълцане — какво е това? Изпражненията му са възредки — дали не е признак на нещо? Той обичаше да спи по корем, Лизъл обаче твърдеше, че трябвало да е по гръб, докато аз бях чувал не един и два пъти, че няма да му стане нищо и ако лежи по корем — така ли е? Можех, разбира се, да проверя всичко това и сам, но исках недвусмислени отговори, при това от баща ми, който не само знаеше правилните отговори, но и как да ги съобщи. Действаше ми успокоително да чувам гласа му.
— Няма страшно — казваше баща ми в края на всеки телефонен разговор. — Справяш се чудесно. Знаеш как да го правиш.
Вдъхваше ми вяра, че наистина е така.
След като Джейкъб се разболя, звънях на баща си по-рядко: не издържах на тези разговори. Нямах сили да му задам въпросите, които ме мъчеха сега — как да преживея всичко това? Какво да правя после? Как да гледам детето си, което умира? — знаех, че ако се опита да отговори, той ще се разплаче.