Джейкъб тъкмо бе навършил четири, когато забелязахме, че му има нещо. Всяка сутрин Лизъл го водеше на детска градина и всеки следобед, след последното занятие, аз отивах да го прибера. Беше със сериозно лице и хората си мислеха, че е по-мрачно дете, отколкото всъщност беше: у дома не спираше да тича, да слиза и да се качва по стълбата, а аз търчах след него и легнех ли да почета на канапето, той се мяташе върху мен. Лизъл също се заиграваше с него и се случваше двамата да бягат из къщата с писъци и врясъци — моят любим шум, моята любима врява.
През октомври той започна да се уморява. Отидох веднъж да го взема от градината, всички деца, всичките му приятелчета лудуваха, говореха един през друг и подскачаха и когато го затърсих с поглед, го видях в един ъгъл в дъното, беше се свил на кълбо върху постелката и спеше. До него седеше една от учителките и щом ме видя, ми махна да отида при нея.
— Май се разболява — обясни ми. — От ден-два е вял, след обяда бе толкова уморен, че просто го сложихме да спи.
Харесвахме детската градина: в другите караха децата да четат, да имат часове, докато в тази — предпочитаната от университетските преподаватели, беше точно каквато трябва да бъде за четиригодишни деца — те не правеха друго, освен да слушат как им четат книжки, да изработват разни неща и да ходят на излет в зоопарка.
Наложи се да го пренеса на ръце до колата и когато се прибрахме у нас, той се събуди и си беше добре, изяде закуската, която му приготвих, послуша как му чета, а после направихме кулата за деня. Сали му беше взела за рождения ден красиви дървени кубчета, които бяха изрязани във вид на друзи и можеха да бъдат наредени на много високи кули с най-различни форми — всеки ден правехме в средата на масата ново съоръжение и щом Лизъл си дойдеше от работа, Джейкъб се впускаше да ѝ обяснява какво сме измайсторили — динозавър, космическа кула, — след което тя ги снимаше.
Онази вечер предадох на Лизъл какво ми е казала учителката на Джейкъб и на другия ден тя го заведе на лекар, който отсъди, че детето си изглеждало съвсем добре, нямало му нищо. Въпреки това следващите няколко дни го държахме под око: по-жизнен ли е, или е по-вял? Повече от обикновено ли спи, по-малко ли яде? Не беше ясно. Но бяхме уплашени: няма нищо по-ужасяващо от дете без живец. Сега самата дума ми се струва евфемизъм за ужасна съдба.
После най-неочаквано нещата се ускориха. За Деня на благодарността отидохме у нашите и тъкмо вечеряхме, когато Джейкъб получи пристъп. Седеше си мирно и кротко и след миг се вцепени, тялото му се превърна в дъска, която се хлъзна от стола под масата, той забели очи и от гърлото му се чу странно кухо гъргорене. Пристъпът продължи някакви си десетина секунди, но беше ужасен, толкова ужасен, че и досега чувам ужасното гъргорене, още виждам ужасната застиналост на главата му и краката, които мърдаха насам-натам във въздуха.
Баща ми изтича да се обади на един свой приятел в Нюйоркската презвитерианска болница, после хукнахме натам и Джейкъб го приеха, а ние четиримата останахме в стаята му за през нощта — баща ми и Адел легнаха върху палтата си направо на пода, ние с Лизъл седяхме от двете страни на леглото и не смеехме да се погледнем.
След като състоянието на Джейкъб се стабилизира, се прибрахме вкъщи и Лизъл се обади по телефона на педиатъра му, друг неин колега от Медицинския университет, за да запише час при най-добрия невролог, най-добрия генетик, най-добрия имунолог — не знаехме какво му има, но каквото и да му беше, Лизъл искаше Джейкъб да получи най-доброто. После започнаха месеците, когато обикаляхме от лекар на лекар, когато на Джейкъб му взимаха кръв, правеха му скенер на мозъка, проверяваха му рефлексите, преглеждаха му очите и ушите. Всичко това бе толкова вероломно, толкова потискащо — докато не срещнах тези лекари, и през ум не ми беше минавало, че има толкова много начини да кажеш „Не знам“, и понякога си мислех колко трудно, колко невъзможно им е на родителите, които нямат нашите връзки, нямат научната грамотност и познания на Лизъл. Но от тази грамотност не ни ставаше по-лесно да гледаме как Джейкъб плаче, докато му забиват игли толкова често, че една от вените му — на лавата ръка — се пукна, и всички връзки не го предпазиха от това да се разболява все повече и повече от пристъп на пристъп, когато той се тресеше целият с уста, по която избиваше пяна, надаваше вой, първичен, страховит и много по-плътен, отколкото очакваш от четиригодишно дете, главата му се мяташе напред-назад и ръцете му се свиваха като нокти на хищна птица.