Докато установят диагнозата — изключително рядко нерводегеративно заболяване, наречено синдром на Нишихара, толкова рядко, че дори не бе включено в генетичните анализи, — той вече бе почти сляп. Това беше през февруари. През юни, когато навърши пет, говореше рядко. Според нас през август вече и не чуваше.
Получаваше гърчове все по-често и по-често. Опитвахме какви ли не лекарства, опитвахме ги, съчетани. Лизъл имаше един приятел, невролог, и той ни каза за ново лекарство, което в Щатите още не било одобрено, но се намирало в Канада, онзи петък Лизъл и Сали отидоха с колата в Монреал и се върнаха — за някакви си дванайсет часа. В началото лекарството действаше, макар че от него той получи ужасен обрив и докоснехме ли го по кожата, отваряше уста и пищеше, макар и безмълвно, а от очите му се ронеха сълзи.
— Извинявай, момчето ми — молех го аз, макар и да знаех, че не ме чува, — извинявай, извинявай.
Почти не можех да се съсредоточа в работата. Онази година преподавах на половин работен ден, това бе втората ми година в университета, третият ми семестър. Докато вървях през кампуса, чувах разговори — една била скъсала с гаджето, друг бил получил слаба оценка на тестовете, трети пък си бил изкълчил глезена — и ме изпълваше гняв. Глупаци, колко дребнави, себични и погълнати от себе си сте — ми идеше да кажа. Що за хора сте, мразя ви. Проблемите ви не са никакви проблеми. Синът ми умира. Понякога омразата ми беше толкова силна, че чак ми се гадеше. По онова време и Лорънс преподаваше в университета и поемаше и моите занятия, ако се наложеше да заведа Джейкъб в болницата. При нас вкъщи идваше социален работник, но водехме Джейкъб на всички прегледи, за да следим колко бързо ни напуска. През септември, след като го прегледа, лекарят ни погледна.
— Малко му остава — каза, беше много внимателен и това бе най-страшното.
Лорънс идваше да нощува у нас всяка сряда и събота, Джилиан — всеки вторник и четвъртък, Сали — всеки понеделник и неделя, друг приятел на Лизъл — Нейтън, идваше в петък. Дойдеха ли, се запретваха да чистят или да готвят, а ние с Лизъл седяхме с Джейкъб и му говорехме. По някое време последната година той бе спрял да расте, от обездвижването ръцете и краката му бяха омекнали, висяха безжизнено, сякаш без кости, и когато го вдигахме, внимавахме да държим крайниците близо до себе си, иначе те увисваха, сякаш Джейкъб е мъртъв. В началото на септември престана да отваря очи, макар че понякога от тях се стичаха течности: сълзи или жълтеникав гъст секрет. Само лицето му си остана закръглено, но то бе от конските дози стероиди. От някое от лекарствата по бузите му бе избил обрив, нещо като екзема в бонбоненочервен цвят, топла на пипане и грапава като шкурка.
В средата на септември баща ми и Адел се пренесоха да живеят у нас и аз нямах сили да погледна баща си. Знаех — той е наясно какво е да виждаш умиращи деца, знаех и колко го боли, че това е моето дете. Имах чувството, че съм се провалил: имах чувството, че съм наказан, задето не съм искал по-страстно Джейкъб, когато той ни е бил даден. Имах чувството, че ако не съм се двоумял дали да имам деца, това е нямало да се случи никога, имах чувството, че ми се напомня колко глупав и тъп съм бил да не разпозная какъв подарък съм получил, подарък, за какъвто мнозина копнееха, а аз съм бил готов да го върна. Беше ме срам — никога нямаше да бъда баща, какъвто е бил баща ми, и ми беше неприятно, че той е тук и става свидетел на провалите ми.
Една вечер, още преди да се роди Джейкъб, бях попитал баща си дали има някакъв мъдър съвет към мен. Казах го на шега, но той го прие сериозно, както приемаше всичките ми въпроси.
— Хмм — рече. — Най-трудното в това да си родител е да се пренастройваш. Колкото по-добре го правиш, толкова по-добър родител ще бъдеш.
По онова време почти не обърнах внимание на съвета му, но когато състоянието на Джейкъб започна да се влошава все повече и повече, се сещах все по-често за него и си давах сметка колко прав е бил баща ми. Всички казваме, че искаме децата ни да са щастливи, само щастливи и здрави, но всъщност не искаме това. Искаме те да са като нас или по-добри от нас. В това отношение на нас, хората, ни липсва всякакво въображение. Не сме подготвени за възможността децата да са по-лоши от нас. Но сигурно искам прекалено много. Еволюцията явно се е презастраховала — ако си представяхме съвсем ясно и конкретно какво може да се обърка ужасно, вероятно никой от нас нямаше да има деца.
Когато за пръв път осъзнахме, че Джейкъб е болен, че му има нещо, ние и двамата хвърлихме всички усилия да се пренастроим, и то бързо. Никога не бяхме казвали, че искаме да завърши виеше образование например, просто приемахме, че ще стане, приемахме, че ще защити и магистърска степен, защото го бяхме направили и двамата. Но онази първа нощ, която прекарахме в болницата след първия гърч, Лизъл, която открай време планираше всичко и притежаваше невероятната способност да вижда пет, десет стъпки напред, каза: