— Каквото и да е това, той пак може да изживее дълъг живот и да се радва на здраве. Има страхотни университети, където можем да го пратим. Има места, където могат да го научат да е самостоятелен.
Аз ѝ се нахвърлих: обвиних я, че го е отписала толкова бързо, с такава лекота. По-късно се срамувах от това. По-късно се възхищавах на Лизъл: възхищавах ѝ се колко бързо и лесно е приела истината, че детето, което е мислела, че ще има, не е детето, което наистина има. Възхищавах ѝ се, задето е проумяла доста преди мен, че смисълът на това да имаш дете е не в надеждите ти какво ще постигне то заради теб, а в насладата, която ще ти донесе, в какъвто и вид да е тя, дори във вид, който трудно може да мине за наслада — и още по-важно, в насладата, която ще имаш привилегията да му доставяш. Докато Джейкъб беше жив, все изоставах една крачка от Лизъл: все си мечтаех, че той ще се пооправи, че пак ще стане какъвто е бил, а Лизъл мислеше единствено за живота, който може да му се даде при сегашната ситуация. Защо да не тръгне на училище за деца с по-особени нужди? Добре, ако не може да ходи на училище, защо да не тръгне на занималня? Добре, ако не може да ходи на занималня, защо пак да няма дълъг живот? Добре, ако не може да има дълъг живот, защо да няма къс щастлив живот? Добре, ако не може да има къс щастлив живот, защо да не изживее с достойнство късия си живот: можехме да му дадем това и Лизъл не се надяваше на нищо по-малко от това.
Когато Джейкъб се роди, бях на трийсет и две, когато му сложиха диагнозата, бях на трийсет и шест, когато почина — на трийсет и седем. Случи се на десети ноември, почти една година след първия пристъп. Опелото беше в университета и дори в най-мъртвешкото си състояние видях всички хора — родителите ни, приятелите и колегите, приятелите на Джейкъб, вече първокласници, и родителите им, — които бяха дошли и плачеха.
Родителите ми се прибраха в Ню Йорк. Накрая ние с Лизъл се върнахме на работа. Месеци наред почти не разговаряхме. Нямахме сили дори да се докоснем. Отчасти от изтощение, но и ни беше срам: от общия провал, от несправедливото, но непоклатимо чувство, че всеки от нас е могъл да се справи по-добре, че другият не е бил на нивото на положението. Една година след смъртта на Джейкъб беше първият ни разговор дали да имаме друго дете и макар да започна любезно, той приключи ужасно, с обвинения: как още от самото начало не съм искал Джейкъб, как тя изобщо не го е искала, как съм се провалил, как се е провалила тя. Прекратихме разговора, извинихме се. Опитахме отново. Но всяко обсъждане завършваше по един и същ начин. Това не бяха разговори, след които можеш да се възстановиш, и накрая се разделихме.
Сега се изумявам, че сме престанали изобщо да общуваме помежду си. Разводът мина много чисто и много лесно — може би прекалено чисто и прекалено лесно. Покрай него се запитах какво изобщо ни е обединявало преди Джейкъб — ако не беше той, как и в името на какво сме щели да останем заедно? Чак след време успях да си припомня защо съм обичал Лизъл, какво съм намирал у нея и защо съм ѝ се възхищавал. Тогава обаче бяхме като двама души с обща мисия, трудна и изтощителна, която сега е приключила и е време да се разделим и всеки да се върне към обичайния си живот.
Години наред не се бяхме чували — но не от огорчение, от друго. Лизъл отиде да живее в Портланд. Малко след като срещнах Джулия, се натъкнах случайно на Сали — тя също се беше преместила в Лос Анджелис, — беше дошла в града на гости на майка си и баща си, и тя ми каза, че Лизъл се е омъжила отново. Помолих я да я поздрави от мен и тя обеща.
Понякога проверявах какво става с Лизъл: преподаваше в Медицинския факултет на Орегонския университет. Веднъж имах един студент, толкова се покриваше с представите ни как ще изглежда след време Джейкъб, че посегнах да позвъня на Лизъл. Но така и не го направих.
А после един ден ми се обади тя. Бяха минали шестнайсет години. Беше пристигнала в града за някаква конференция и попита дали искам да обядваме заедно. Беше ми странно и чуждо, и веднага познато да чувам отново гласа ѝ, онзи глас, с който бях водил хиляди разговори за неща, и важни, и делнични. Гласа, който бях чувал да пее на Джейкъб, докато той се гърчеше в ръцете на Лизъл, гласа, който бях чувал да казва: „Тази е най-добрата“, докато Лизъл правеше снимки на кулата от блокчета, вдигната през деня.