Срещнахме се в ресторант при кампуса на Медицинския факултет, навремето, докато тя караше стажа си, специалитетът там бе „превъзходният хумус“, който тогава за нас беше невероятен деликатес. Сега тук предлагаха главно „домашни кюфтета“, но интересно, пак си миришеше на хумус.
Видяхме се един друг, Лизъл си изглеждаше, както я помнех. Прегърнахме се и седнахме. Поговорихме за работата, за Сали и новата ѝ приятелка, за Лорънс и Джилиан. Лизъл ми разказа за мъжа си, епидемиолог, аз пък ѝ разказах за Джулия. На четиресет и три Лизъл си беше родила друго дете, момиче. Показа ми снимка. То, момичето, беше красиво, направо бе одрало кожата на Лизъл. Казах ѝ го и тя се усмихна.
— Ами ти? — попита ме. — Имаш ли други деца?
Имам, отговорих. Току-що осинових един от бившите си студенти. Видях, че е изненадана, но се усмихна, честити ми и ме попита какъв е и как се е получило така, а аз ѝ обясних.
— Страхотно, Харолд — възкликна Лизъл, след като приключих. А после: — Обичаш го много.
— Да — потвърдих.
Иска ми се да ти кажа, че това е било началото на нещо като второ приятелство за нас, че сме поддържали връзка и всяка година сме си говорели за Джейкъб, какъв е щял да стане. Но не се получи така, макар и не от лоши чувства. На онази среща все пак ѝ споменах за моя студент, който ме е изваждал от равновесие, а тя отвърна, че ме разбирала напълно, че също е имала студенти — или просто се е разминавала на улицата с младежи, — които ѝ се стрували познати отнякъде, колкото по-късно да си даде сметка, че си е представила как това е могъл да бъде синът ни, жив и здрав, далеч от нас, вече не наш, тръгнал да обикаля на воля света, без и да подозира, че през цялото това време сме го издирвали.
На сбогуване я прегърнах, пожелах ѝ всичко хубаво, казах ѝ, че ми е скъпа. Тя ми каза същото. Никой от двамата не предложи да държим връзка, иска ми се да мисля, че и двамата уважавахме другия, за да го направим.
Но през годините от време на време получавах вести от нея. Откривах в електронната поща писма само с думите „«Пак го видях» и знаех какво има предвид Лизъл, понеже и аз ѝ бях пращал такива писма: Харвард Скуеър, прибл. 25 г., 185 см, само кожа и кости, смърди на трева“. Когато дъщеря ѝ се дипломира, получих покана, после още една за сватбата на момичето, след това — трета, за раждането на първото внуче.
Обичам Джулия. И тя се занимаваше с научна дейност, но е съвсем различна от Лизъл: весела, докато Лизъл бе овладяна, шумна, докато Лизъл бе затворена в себе си, невинна в радостите и възторзите си. Но колкото и да я обичам, години наред съм усещал вътре в себе си, че с Лизъл ме е свързвало нещо по-дълбоко, по-истинско. Бяхме създали заедно човек, бяхме видели пак заедно как той умира. Понякога ми се струваше, че ни свързва нещо физическо, дълго въже, разпростряло се между Бостън и Портланд: щом тя го подръпнеше откъм единия край, аз го усещах при мен. Където и да отидеше тя, където и да отидех аз, лъскавото усукано въже пак се простираше и се опъваше, но без да се скъса никога, и всяко наше движение ни напомняше какво няма да имаме никога вече.
След като двамата с Джулия решихме да го осиновим, някъде половин година преди да го попитаме, аз казах на Лорънс. Знаех, че той го харесва много, че го уважава и смята, че това е добре за мен, но понеже го познавах, бях наясно и че той ще подходи предпазливо.
Така и стана. Имахме дълъг разговор.
— Знаеш колко го харесвам — подхвана Лорънс, — но наистина, Харолд, какво всъщност знаеш за това момче?
— Не много — отговорих.
Ала бях наясно, че той не се вписва във възможно най-страшния сценарий на Лорънс: знаех, че няма някоя нощ да дойде и да ни убие с Джулия, както спим. Лорънс също го знаеше.
Освен това знаех, разбира се, но без да съм сигурен, без да имам непоклатими доказателства, че по някое време нещо се е объркало ужасно в живота му. Първия път, когато всички дойдохте в Труро, слязох късно една вечер в кухнята и заварих Джей Би — седеше на масата и рисуваше. Още от самото начало смятах, че когато е сам и не трябва да се прави на голямата работа, Джей Би е друг човек, затова седнах и загледах какво рисува — портрети на всички вас, — сетне го попитах каква магистратура прави и той ми разказа за хора, на чието творчество се възхищава — имената на три четвърти от тях не ми говореха нищо.
Изправих се, за да се кача горе, но Джей Би ме повика и се върнах.
— Слушай — подхвана той, звучеше притеснен. — Не че искам да съм груб или нещо такова, но се въздържай, не му задавай толкова много въпроси.