Отново седнах.
— Защо?
Беше притеснен, но изпълнен с решителност.
— Той няма родители — обясни ми. — Не знам подробности, но отказва дори да го обсъжда с нас. Най-малкото с мен. — Джей Би замълча. — Мисля, че когато е бил малък, му се е случило нещо ужасно.
— Колко ужасно? — попитах.
Той поклати глава.
— Всъщност не сме сигурни, но вероятно е понесъл наистина голямо физическо насилие. Не си ли забелязал, че никога не си маха дрехите и не позволява на никого да го докосва? Мисля, че някой го е скъсвал от бой…
Джей Би замълча. Него го обичаха, пазеха го, той нямаше смелостта да си представи какво е могло да последва това или, аз също. Но бях забелязал, разбира се — не питах, за да го притеснявам, но и след като видях, че той все пак се притеснява, не можех да спра.
— Харолд — казваше Джулия, след като той отидеше да си легне, — измъчваш го.
— Знам, знам — отвръщах аз.
Бях наясно, че зад мълчанието му не се крие нищо добро, и хем не ми се искаше да чуя какво се е случило, хем ми се искаше.
Веднъж някъде месец преди осиновяването той дойде най-неочаквано в края на седмицата: прибрах се от тенис и го заварих да спи на канапето. Беше дошъл да поговорим, беше дошъл, за да се опита да признае нещо пред мен. Но накрая не намери сили.
Онази вечер Анди ми се обади, уплашен до смърт, издирваше го и когато го попитах защо всъщност го търси в полунощ, той побърза да смотолеви нещо напосоки.
— Наистина му е трудно — каза.
— Заради осиновяването ли? — попитах аз.
— Всъщност не мога да кажа — отговори сковано той — както знаеш, Анди невинаги спазваше поверителността в отношенията лекар — пациент, но правеше ли го, беше твърд като скала.
Точно тогава се обади ти и също започна да увърташ.
На другия ден помолих Лорънс да провери дали той има досие сред непълнолетните. Осъзнавах, че е малко вероятно да се натъкне на нещо, пък и да откриеше досие, достъпът до него щеше да бъде ограничен.
Бях откровен, когато онзи уикенд му казах: каквото и да е направил, мен това не ме вълнува. Познавах го. За мен бе важен човекът, в който се беше превърнал. Казах му, че за мен е все едно какъв е бил преди. Ала това, разбира се, беше наивно: осиновявах го такъв, какъвто беше сега, но заедно с него вървеше човекът, който е бил преди, а аз не знаех какво е представлявал той. След време щях да съжалявам, задето не съм му дал да разбере по-ясно, че искам и онзи човек, какъвто и да е бил той. След време щях да се питам непрекъснато как е щял да се чувства той, ако съм го намерил двайсет години по-рано, още докато е бил невръстно дете. Или не двайсет, а десет, дори пет години по-рано. Какъв е щял да бъде той, какъв съм щял да бъда аз?
Проучването на Лорънс не донесе нищо и за мен това бе облекчение и разочарование. Осиновяването мина, денят беше прекрасен, един от най-хубавите. Никога не съм съжалявал за него. Но изобщо не беше лесно да си му родител. Той се придържаше към какви ли не правила, които си бе съставил през десетилетия въз основа на уроците, явно дадени му от някого: какво не му е разрешено, на какво не трябва да се радва, за какво не трябва да мечтае и към какво не трябва да се стреми, какви въжделения не трябва да има — и ми отне няколко години, докато разбера какви са тези правила, и още повече време да измисля как да се опитам да го убедя в измамността им. Но това беше много трудно: именно с тези правила той бе оцелявал цял живот, именно с тези правила светът за него ставаше обясним. Беше ужасно дисциплиниран — във всичко, — а дисциплината, както и бдителността са качества, от които е почти невъзможно да го отучиш.
Точно толкова трудно беше да се опитвам (ти също) да го отуча от някои представи, които той имаше за себе си: как изглежда, какво заслужава, колко струва, кой всъщност е. И досега не съм срещал човек, който да е толкова недвусмислено и безпощадно раздвоен: човек, който да е напълно уверен в някои области и точно толкова обезверен в други. Помня, веднъж го наблюдавах в съдебната зала и му се възхитих, но и се вцепених. Беше се явил като адвокат на една от фармацевтичните компании, благодарение на които всъщност се прочу, защитаваше я във федерален процес, възбуден по сигнал на вътрешен човек. Процесът беше важен, шумен — сега го изучават в десетина университета, — а той беше много, много овладян, рядко съм срещал юрист, който да се държи толкова спокойно в съда. Да даде показания, се бе явила свидетелката, подала въпросния сигнал, жена на средна възраст, и той я разпитваше толкова устремено, толкова безпощадно и упорито, че всички в съдебната зала бяха притихнали и го наблюдаваха. Той не повиши глас нито веднъж, нито веднъж не си позволи да бъде язвителен, аз обаче виждах, че е в стихията си, че му е приятно, че се вдъхновява още повече от несъответствията в показанията ѝ — дребни, съвсем дребни, друг адвокат сигурно нямаше и да ги забележи. Беше благ човек (но не и към самия себе си), благ в обноските и говора, в съдебната зала обаче тази благост се стопяваше и оставяше след себе си нещо брутално и студено. От онзи случай с Калеб бяха минали около седем месеца, до другия, следващия случай оставаха пет месеца и докато гледах как повтаря показанията на свидетелката, без изобщо да поглежда в бележките отпред, със спокойно, красиво самоуверено лице, пред очите ми изникваше онази ужасна вечер в автомобила, когато посегнах да го докосна отстрани по лицето, а той се отдръпна от мен и закри с ръце главата си, сякаш съм някой друг, който ще се опита да го нарани. Самият му живот беше раздвоен: в кантората той беше един, извън нея — друг, тогава той беше един, а в миналото си — друг, в съдебната зала беше един, а в колата — друг, толкова самотен, толкова насаме със себе си, че чак се изплаших.