Онази вечер, след като се прибрах, тръгнах да снова напред-назад и да осмислям какво съм научил за него, какво съм видял, колко трудно ми е било да сдържа и да не се разкрещя, щом го чух какви ги говори — по-страшно от Калеб, по-страшно от думите на Калеб бе да чуя, че той вярва във всичко това, че греши толкова за себе си. Вероятно съм знаел още от самото начало, че се чувства по този начин, но да го чуя да го казва толкова дръзко, бе по-страшно, отколкото си бях представял. Никога няма да забравя как заяви, че когато си с такъв външен вид, се задоволяваш с каквото дойде. Никога няма да забравя колко се отчаях и ядосах, каква безнадеждност ме обзе, когато го чух да го казва. Никога няма да забравя лицето му, когато той видя Калеб, когато Калеб седна до него, а аз не включих веднага какво става. Как да се наречеш родител, ако детето ти има такова мнение за себе си? Ето към това няма да мога да се пренастроя. Никога. Нямах дете, което пред очите ми да е навлязло в зряла възраст, и вероятно не бях осъзнал колко много е заложено на карта. Не че недоволствах, само се чувствах негоден за нищо кръгъл глупак, че не съм го проумял по-рано. В края на краищата и в зряла възраст и аз имах баща, към когото се обръщах постоянно.
Звъннах на Джулия, която беше на конференция за новите болести в Санта Фе, и ѝ казах какво се е случило, а тя въздъхна тежко и тъжно.
— Харолд — подхвана и после млъкна.
Бяхме обсъждали живота му преди нас и въпреки че двамата грешахме, нейните предположения щяха да се окажат по-точни от моите, макар че навремето ми се струваха смехотворни, немислими.
— Знам — казах.
— Трябва да му се обадиш.
Но аз му се бях обаждал. Отново и отново, телефонът звънеше и звънеше.
Онази нощ лежах буден и ту се притеснявах, ту се отдавах на фантазии, каквито хрумват на мъжете: оръжие, наемни убийци, отмъщение. Мечтаех си, че се свързвам с братовчеда на Джилиан, който работеше в Нюйоркското следствие, за да уредя да задържат Калеб Портър. Мечтаех си, че ти се обаждам и ние тримата с Анди причакваме Калеб пред апартамента му и го убиваме.
На другата сутрин излязох рано, още преди осем, купих понички и портокалов сок и отидох на Грийн стрийт. Беше сив ден, усоен и влажен, и звъннах по домофона три пъти, като натисках дълго звънеца, после се отдръпнах в края на тротоара и присвил очи, се взрях в шестия етаж.
Тъкмо се канех да звънна отново, когато чух по домофона гласа му. — Ало?
— Аз съм — казах. — Може ли да се кача горе? — Отговор не последва. — Искам да се извиня — продължих. — Трябва да се видим. Нося понички. — И този път настъпи мълчание. — Ало? — извиках аз.
— Харолд — каза той и аз забелязах, че гласът му звучи странно. Приглушено, сякаш в устата му са поникнали втори ред зъби и той говори през тях. — Ако те пусна да се качиш, ще ми обещаеш ли, че няма да се сърдиш и да крещиш?
Този път замълчах аз. Не знаех за какво говори.
— Да — отвърнах и след секунда-две вратата щракна и се отвори.
Слязох от асансьора и първата минута не видях нищо, само онзи прекрасен апартамент с неговите стени от светлина. После обаче си чух името, погледнах надолу и го видях.
Само как не изпуснах поничките. Усетих как крайниците ми се вцепеняват. Той седеше на пода, но се подпираше на дясната ръка и когато приклекнах до него, извърна глава на другата страна и вдигна лявата ръка пред лицето си, сякаш се предпазваше.
— Взел е резервните ключове — обясни, а лицето му бе толкова издуто, че устните му нямаше къде да се движат. — Снощи се прибрах и той беше тук.