После се обърна към мен, лицето му бе като одран и изкормен звяр, оставен на жегата с органи, слели се на пихтия от плът: от очите не видях друго, освен дългата черта на миглите, размазано петно, което се чернееше на фона на бузите, обагрени в ужасно синьо, синьото на тлението, на мухъла. Стори ми се, че плаче, но той не плачеше.
— Извинявай, Харолд, извинявай.
Постарах се да не се разкрещя — не на него, а просто да изразя с крясъците нещо, което не можех да изрека, — после му казах:
— Ще ти помогнем да ти олекне — рекох. — Ще се обадим в полицията и тогава вече…
— Не — отсече той. — Не на полицията.
— Трябва да го направим — отвърнах аз. — Джуд. Трябва да го направиш.
— Не — повтори той. — Няма да се оплача. Не мога… — Той си пое въздух. — Не мога да понеса това унижение. Не мога.
— Добре тогава — кимнах с мисълта, че ще го обсъдя с него по-късно. — Но ако той се върне?
Той поклати глава, съвсем леко.
— Няма да се върне — заяви с новия си фъфлещ глас.
Вече се чувствах замаян, такива усилия ми струваше да потискам желанието да изхвърча оттук, да намеря Калеб и да го убия, от усилията да приема, че някой му е причинил всичко това, замаян от това да видя пребит и безпомощен човек с такова достойнство, човек, който се старае винаги да е овладян и спретнат.
— Къде е количката? — попитах го.
Той издаде нещо като блеене и заговори толкова тихо, че се наложи да го моля да повтори, макар и да виждах, че го боли да говори.
— Долу на стълбите — рече накрая и този път бях сигурен, че плаче, въпреки че дори не можеше да отвори очите си за сълзите. Разтрепери се.
Сега вече треперех и аз. Оставих го да седи там, на пода, и отидох да прибера количката, метната надолу по стълбите толкова силно, че бе отскочила от стената отсреща и се бе заклещила по средата на стъпалата за четвъртия етаж. Докато се връщах при него, забелязах, че подът лепне, видях и голямо ярко петно бълвоч, разхвърчал се и вече засъхнал при масата за хранене.
— Хвани се за врата ми — му казах и той ме послуша, после, докато го вдигах, извика, а аз се извиних и го сложих да седне на инвалидната количка.
Докато го правех, забелязах, че отзад по тениската му — от ония сивите, дебелите, с които той обичаше да спи — има кръв, прясна и спечена, отзад панталонът също беше окървавен.
Отдръпнах се и звъннах на Анди, казах му, че е спешно. Извадих късмет: Анди беше останал за почивните дни в града и се разбрахме след двайсет минути да ни чака в кабинета си.
Откарах го с колата. Помогнах му да слезе — той явно не искаше да мърда лявата си ръка и след като се изправи, държеше десния си крак на една страна, та да не докосва земята, а после, когато го хванах през гърдите, за да го сложа на количката, издаде странен звук, като на птица, — а когато Анди отвори вратата и го видя, ми се стори, че ще повърне.
— Джуд — каза Анди, след като си върна дар словото, и приклекна до него, но той не отговори.
Отведохме го в кабинета и отидохме да поговорим в чакалнята. Разказах на Анди за Калеб. Разказах му какво според мен се е случило. Разказах му какъв според мен е проблемът: че вероятно си е счупил лявата ръка, че десният му крак също е пострадал, че му тече кръв и откъде, че по подовете също е имало кръв. Казах му и че отказва да съобщи в полицията.
— Ясно — отвърна Анди. Беше шокиран, виждах го. Току преглъщаше. — Ясно, ясно. — Той замълча и си разтърка очите. — Ще почакаш ли малко тук?
След четиресет минути излезе от кабинета.
— Ще го заведа в болницата да мине на рентген — обясни. — Почти сигурен съм, че лявата му китка е счупена, няколко ребра също. А ако кракът му е… — Той замълча. — А ако е пострадал и кракът му, имаме проблем — допълни. Сякаш бе забравил, че съм в помещението. После се поокопити. — Ти върви — подкани. — Ще ти звънна, щом всичко приключи.
— Ще остана — възразих аз.
— Недей, Харолд — настоя той, сетне по-меко: — Звънни в кантората, тази седмица е изключено да отиде на работа. — Анди помълча малко. — Каза… каза да си им съобщял, че е станала автомобилна катастрофа. — Тъкмо преди да си тръгна, пророни тихо: — На мен каза, че бил играл тенис.
— Знам — отвърнах. Докривя ми, че сме такива глупаци. — И на мен каза същото.
Върнах се с ключовете му на Грийн стрийт. Доста време, няколко дълги минути само стоях на вратата и гледах. Облаците, похлупили небето, се бяха поразкъсали, но пак не грееше слънце, та в апартамента и с вдигнати щори да изглежда светло. Открай време мястото ми се бе струвало изпълнено с надежда — с високите си тавани, с чистотата си, с видимостта и обещанието за прозрачност.