Понеже тук живееше той, имаше колкото щеш чистещи препарати и аз се заех да чистя. Измих подовете, лепкавите петна се оказаха спечена кръв. Не се различаваха лесно, защото подовете бяха тъмни, но аз ги познах по миризмата, наситена, с дъх, който обонянието долавя на мига. Той явно се бе опитал да почисти в банята, но и там по мрамора имаше разпръскана кръв, засъхнала в ръждиворозовите тонове на залеза, махаха се трудно, но аз се постарах. Погледнах в кошчетата за отпадъци — вероятно за улики, но там нямаше нищо: всички бяха почистени и изпразнени. Дрехите му от предишната вечер бяха намятани при канапето във всекидневната. Ризата беше разкъсана, сякаш раздрана с нокти, и аз я хвърлих, занесох костюма на химическо чистене. Иначе жилището бе съвсем чисто. Бях влязъл със свито сърце в спалнята, очаквах да видя счупени лампи, намятани дрехи, но тя си беше непокътната, сякаш там изобщо не живееше никой, сякаш е от мостра, от реклама на живот, на какъвто завиждаме. Човекът, който живееше там, преспокойно можеше да прави купони, можеше да е безгрижен и самоуверен, вечерно време можеше да вдига щорите и заедно с приятелите си да танцува, а минувачите по Грийн стрийт и „Мърсър“ можеха да вдигат очи към кутийката светлина, рееща се в небето, и да си представят, че обитателите ѝ не знаят какво е това нещастие, страх, грижи.
Писах по имейла на Лушън, когото бях виждал веднъж и който всъщност беше приятел на приятел на Лорънс, и му съобщих, че е станала ужасна автомобилна катастрофа и Джуд е в болница. Отидох да му купя лесни за преглъщане неща: супи, пудинги, сокове. Издирих адреса на Калеб Портър и си го повтарях: Двайсет и девета улица номер 50 в Уест Сайд, апартамент 17Г, докато го запомних. Звъннах на ключаря, казах, че е спешно и трябва да сменя всички ключалки: на вратата на входа, на асансьора, на апартамента. Отворих прозорците, та влажният въздух да разсее миризмата на кръв, на препарати. Оставих на секретарката на Юридическия факултет съобщение, че имам неотложни семейни дела и тази седмица не мога да проведа лекциите и занятията. Пратих съобщения и на двама-трима от колегите с молба да ги поемат. Реших да звънна и на един свой стар приятел от Юридическия факултет, който работеше в Окръжната прокуратура. Исках да му обясня какво се е случило, без да споменавам името му. Щях да попитам дали не може да издейства да задържат Калеб Портър.
— Но казваш, че жертвата не иска да пусне жалба, така ли? — щеше да попита Ави.
— Да, не иска — щях да призная.
— Може ли да бъде убеден?
— Не мисля — щях да призная.
— Е, Харолд — щеше да възкликне Ави, озадачен и раздразнен. — В такъв случай не знам какво да ти кажа. Знаеш не по-зле от мен, че не мога да направя нищо, ако жертвата не иска да говори.
Помня, помислих си, както си мисля много рядко, колко ненадеждно нещо е законът, колко зависи от случайностите, колко малко утеха носи системата и колко е безполезна за онези, които се нуждаят най-много от защита.
След това отидох в банята, бръкнах под мивката и напипах плика с ножчетата за бръснене и памучетата, които хвърлих в шахтата. Мразех го този плик, мразех самата мисъл, че със сигурност ще го открия там.
Веднъж в началото на май преди седем години той дойде в къщата в Труро. Беше го направил спонтанно: бях горе и се опитвах да пиша, имаше евтини билети и му казах да дойде, после за моя изненада той наистина се появи — дори тогава изобщо не излизаше от кантората на „Роузън Причард“. Онзи ден беше щастлив, аз също. Оставих го да реже на ситно в кухнята червено зеле и заведох водопроводчика горе, той слагаше в нашата баня нова тоалетна чиния, после, преди да си тръгне, го помолих да погледне мивката в банята долу, при стаята на Джуд, нещо течеше.
Той затегна едно, смени други и след като се подаде изпод шкафчето, ми протегна нещо.
— Беше залепено отдолу на мивката — обясни.
— Какво е това? — попитах, след като взех пакета.
Той сви рамене.
— Не знам. Но беше залепено много здраво с тиксо.
Прибра си инструментите, а аз продължих да стоя там като вцепенен и да гледам плика, който водопроводчикът ми беше дал, после той ми махна с ръка и си тръгна, чух го да се сбогува и с Джуд, докато излизаше и си свирукаше.
Погледнах плика. Беше най-обикновен, найлонов, вътре имаше десет бръснарски ножчета и мокри кърпички, всяка в отделна обвивка, както и парчета марля, сгънати като за инжекция, и бинт. Стоях там, стиснал плика, и знаех за какво е, макар и никога да не бях виждал доказателства, макар никога да не бях виждал такова нещо. Въпреки това знаех.