Отидох в кухнята, той още беше там, още беше щастлив, миеше купата, в която бе киснал рибата. Дори си тананикаше съвсем тихо, правеше го само когато наистина е много доволен, както котка мърка, когато се припича сама на слънце.
— Защо не ми каза, че ти трябва помощ при смяната на тоалетната чиния — попита, без да вдига поглед. — Можех да го направя и да си спестиш парите.
Имаше всички тези умения: на водопроводчик, електротехник, дърводелец, градинар. Веднъж отидохме у Лорънс, та той да му обясни как точно да премести една ябълка от единия ъгъл на задния двор в другия, на повече слънце, без да я повреди.
Известно време стоях там и го гледах. Изпитвах толкова много неща наведнъж, че взети заедно, те се превръщаха в нищо, във вцепенение, в липса на чувства, породена от тяхното изобилие. Накрая го повиках и той вдигна очи.
— Какво е това? — попитах го и вдигнах пред него плика.
Той застина с ръка, вдигната над купата, и аз си спомням как виждах, че по върховете на пръстите му се образуват капки вода, които капят, сякаш той се е порязал с ножа и сега вместо кръв му тече вода. Той отвори уста и я затвори.
— Извинявай, Харолд — промълви много тихо.
Свали ръката си и я избърса бавно с кърпата за съдове. Това ме ядоса.
— Не те карам да се извиняваш, Джуд — казах му. — Питам те какво е това. Само не ми казвай: „Плик с бръснарски ножчета“.
Какво е това? Защо си го залепил под мивката?
Той ме гледа дълго с онзи свой вид — знам, че знаеш кой, — когато виждаш, че още докато те гледа, се отдръпва, когато виждаш, че вратите вътре в него се захлопват и се заключват, а мостовете се вдигат над рова с вода.
— Знаеш какво е — отговори накрая той все така тихо.
— Искам да го чуя как го казваш — подканих аз.
— Просто ми трябва — рече той.
— Кажи ми какво правиш с тези неща тук — настоях аз и го загледах.
Той сведе очи към купата с картофите.
— Понякога имам нужда да се режа с ножчетата — отговори най-сетне. — Извинявай, Харолд.
Изведнъж ме обхвана паника и от паниката спрях да мисля трезво.
— Какво, да го вземат мътните, означава това? — попитах, може дори да съм го изкрещял.
Той се отдръпна назад, към мивката, сякаш се канех да му се нахвърля и затова иска да е по-надалеч.
— Не знам — промълви. — Извинявай, Харолд.
— Колко често е това „понякога“? — натъртих.
И той вече изпадаше в паника, виждах го.
— Не знам — отговори. — Зависи.
— Е, приблизително. За да получа някаква представа.
— Не знам — повтори отчаян той. — Не знам. Сигурно по няколко пъти на седмица.
— По няколко пъти на седмица ли? — повторих, после спрях. Изведнъж ми се прииска да се махна оттам. Взех от стола якето си и напъхах в джоба плика. — Гледай да си тук, щом се прибера — му казах и излязох.
(Той обичаше да изчезва: решеше ли, че Джулия или аз сме недоволни от него, гледаше час по-скоро да се махне от погледа ни, сякаш е грозен предмет, който трябва да се отстрани.)
Слязох надолу, към плажа, и тръгнах през дюните, беше ме обзел гняв, какъвто усещаш, щом си дадеш сметка, че си се провалил, когато си сигурен, че грешиш. За пръв път схванах, че не само той се раздвоява в наше присъствие, но че го правим и ние: виждахме в него каквото ни се искаше да видим и си позволявахме да не забелязваме нищо друго. Бяхме зле подготвени. Повечето хора са лесни: тяхното нещастие е и наше нещастие, тяхната мъка е разбираема, пристъпите им на омраза към самите себе си отшумяват бързо, лесно ще се справиш с тях. При него обаче не беше така. Не знаехме как да му помогнем, защото ни липсваше въображение, за да сложим диагноза на проблемите му. Но това са само оправдания.
Когато се прибрах в къщата, почти се беше мръкнало и аз видях през прозореца силуета му, движеше се из кухнята. Седнах на един стол на верандата, искаше ми се и Джулия да е тук, а не при баща си в Англия.
Задната врата се отвори.
— На вечеря — каза той тихо и аз станах, за да вляза вътре.
Беше приготвил едно от любимите ми ястия: рибата, която бях купил предишния ден, варена и запържена, картофи, изпечени така, както той знаеше, че ги обичам, с много мащерка и моркови, и салата от зеле, залята със сос с горчица, както я харесвах. Но на мен изобщо не ми се ядеше. Той ми сипа от яденето, сипа и на себе си и седна.
— Изглежда прекрасно — казах му. — Благодаря, че си сготвил. — Той кимна. И двамата погледнахме чиниите, вкусното ядене, което никой нямаше и да докосне. — Джуд — продължих, — трябва да се извиня. Наистина съжалявам… не биваше да ти се нахвърлям така.