— Не се притеснявай — отвърна той. — Разбирам.
— Не — продължих аз. — Не биваше да го правя. Но бях много разстроен. — Той отново заби поглед надолу. — Знаеш ли защо бях разстроен? — попитах го.
— Защото — подхвана той. — Защото съм го донесъл в къщата ти.
— Не — възразих. — Не заради това. Тази къща, Джуд, не е само моя, не е само на Джулия, тя е и твоя. Искам да знаеш, че можеш да носиш тук, в дома си, каквото поискаш. Разстроен съм, защото си причиняваш това ужасно нещо. — Той не вдигна очи. — Приятелите ти знаят ли, че го правиш? Анди знае ли?
Той кимна едва доловимо.
— Уилем знае — промълви едва чуто. — И Анди.
— И какво казва Анди? — попитах с мисълта „И таз добра, Анди“.
— Казва… казва, че трябвало да отида на терапевт.
— И отиде ли? — попитах го, но той не отговори. — И в Кеймбридж ли има такъв плик? — продължих с въпросите и след като помълча, той ме погледна и още веднъж кимна. — Джуд — рекох, — защо си го причиняваш?
Той мълча дълго, аз също. Слушах морето. Накрая той каза:
— По няколко причини.
— Например?
— Понякога се чувствам ужасно, срам се и искам да го усетя и физически — подхвана и ме погледна, а после пак сведе очи. — Друг път ме обземат толкова много чувства, че не искам да изпитвам нищо — това ми помага да ги притъпя. Случва се и да се чувствам щастлив и искам да си напомня, че не бива.
— Защо? — възкликнах, след като си върнах дар словото, но той само поклати глава и не отговори, затова също замълчах.
Той си пое въздух.
— Виж какво — рече внезапно и решително и ме погледна право в лицето, — ако искаш да отмениш осиновяването, ще те разбера.
Бях толкова смаян, че чак се ядосах — и през ум не ми беше минавало. Тъкмо да му кресна, когато забелязах, че се опитва да си вдъхне смелост, и разбрах, че е ужасен: наистина смяташе, че може би ще го направя. И наистина щеше да ми влезе в положението, ако кажех, че намеренията ми са такива. Очакваше го. След време си дадох сметка, че в годините непосредствено след осиновяването постоянно се е питал докога ще трае това, постоянно се е питал заради коя негова постъпка ще се откажа от него.
— Няма да го направя никога — отсякох възможно най-твърдо.
Онази вечер се опитах да поговоря с него. Срамуваше се от онова, което върши, виждах го, но съвсем искрено недоумяваше защо го правя на такъв въпрос, защо ние с теб и Анди го взимаме толкова присърце.
— От това не се мре — все повтаряше, сякаш се притеснявахме от такива неща, — знам кога да спра. — Отказваше да отиде на психотерапевт, а не можеше да обясни защо. Виждах, че му е неприятно да го прави, но и не си представяше живота без това. — Имам нужда — все повтаряше. — Имам нужда. Така нещата изглеждат логични.
— Но със сигурност е имало период в живота ти, когато не си го правил, нали? — питах го и той клатеше глава.
— Имам нужда — повтаряше. — Помага ми, Харолд, повярвай ми.
— Но защо имаш нужда? — питах.
Той клатеше глава.
— Помага ми да не губя контрол над живота си — заяви най-сетне.
Накрая не знаех какво друго да кажа.
— Ще го задържа — рекох и вдигнах плика, а той се свъси и кимна. — Джуд — повиках го и той отново вдигна очи към мен. — Ако го изхвърля, ще направиш ли друг?
Той притихна и се загледа в чинията.
— Да — отговори.
Въпреки това го изхвърлих, разбира се, напъхах го на дъното на плика с отпадъците и го отнесох в боклукчийския контейнер в края на пътя. Почистихме в кухнята, без да казваме нищо — и двамата бяхме изтощени, и двамата не се бяхме докоснали до храната, — после той отиде да си легне, аз също. По онова време още се стараех да уважавам личното му пространство, а трябваше да го сграбча и да го притисна до себе си, но не го направих.
Ала докато лежах буден в леглото, си мислех за него, представях си как стиска с дълги пръсти острието на бръснарското ножче, затова слязох долу в кухнята. Извадих от чекмеджето под фурната голямата купа и се заех да слагам в нея всичко остро, което намерих: ножове, ножици, тирбушони, щипки за омар. После ги отнесох със себе си във всекидневната, където седнах на стола, обърнат към морето, и стиснах в ръце купата.
Събудих се от някакъв шум. Подът в кухнята изскърца, затова изправих гръб в тъмното и си наложих да стоя тихо, после заслушах как той върви, как стъпва отчетливо с левия крак и влачи леко десния, по едно време отвори едно от чекмеджетата и след няколко секунди го затвори. После друго, трето, докато не отвори и не затвори всички чекмеджета, всички шкафове. Не беше включил осветлението — имаше достатъчно лунна светлина — и аз си представих как стои в новия свят на кухнята без остри предмети в нея и си дава сметка, че съм му прибрал всичко: бях взел дори вилиците. Седях, затаил дъх, и слушах тишината в кухнята. За миг сякаш проведохме разговор, разговор без думи, без да се виждаме. Накрая чух как той се обръща и стъпките му се отдалечават обратно към неговата стая.