На другата вечер, след като се прибрах у дома в Кеймбридж, отидох в неговата баня и намерих още един плик, същия като в Труро, изхвърлих и него. Но после никога вече не съм намирал пликове и в Кеймбридж, и в Труро. Той явно бе намерил друго място, където да ги крие, място, което така и не намерих — няма как да е разнасял по самолетите бръснарски ножчета. Но отидех ли на Грийн стрийт, винаги си намирах повод да се прокрадна в банята. Тук той държеше плика в същото старо скривалище и всеки път аз му го взимах, пъхах си го в джоба и след като си тръгнех, го изхвърлях. Няма как, разбира се, той да не е знаел, че го правя, но никога не сме го обсъждали. Всеки път пликът бе на ново място. След като той осъзна, че трябва да го крие и от теб, няма случай да съм проверявал и да съм го откривал. Но пак продължавах да проверявам: където и да бях, в апартамента, а по-късно в къщата извън Ню Йорк или в лондонското жилище, отивах в банята и търсех плика. Никога вече не го открих. Баните, проектирани от Малкълм, бяха съвсем неусложнени, със строги линии и въпреки това той бе намерил и в тях място, където да крие плика, така че да не го намеря никога.
През годините съм се опитвал да поговоря с него за това. В деня, след като се натъкнах на първия плик, звъннах на Анди и му се разкрещях, а той не ме спря, което не беше в стила му.
— Знам — каза ми. — Знам. — А после: — Харолд, не ехиднича, не ти задавам риторичен въпрос. Но я ми кажи: какво да направя?
И аз, разбира се, не знаех какво да отговоря.
Именно ти стигна най-далеч с него. Но знам, че си обвинявал себе си. Аз също се обвинявах. Защото направих нещо, по-страшно и от това да го приема: търпях го. Предпочетох да забравя, че той си го причинява, понеже ми беше прекалено трудно да намеря решение и исках да му се радвам като на човека, когото той искаше да виждаме, макар и да бях наясно, че не е толкова просто. Втълпявах си, че му давам възможност да запази достойнството си, предпочитах да забравя, че хиляди нощи той го жертва. Укорявах го, опитвах се да го вразумя, макар и да знаех, че такъв подход не помага, и въпреки че го знаех, не опитах нещо друго: нещо по-крайно, нещо, което можеше да ме отчужди от него. Знаех, че се държа като страхливец, защото така и не споменах на Джулия за плика, така и не споменах какво съм научил онази вечер в Труро за него. Накрая тя разбра и това е един от малкото пъти, когато съм я виждал толкова ядосана.
— Как си допуснал такова нещо? — попита ме тя. — Как си допуснал да продължава толкова дълго?
Никога не е казвала, че ме смята за пряко отговорен, но знаех, че го мисли, то оставаше да не го мисли! Мислех го и аз.
И ето че сега бях в апартамента му, където преди няколко часа, докато съм лежал буден, са го били. Седях на канапето с телефона в ръка, чаках Анди да ми се обади и да ми каже, че вече могат да ми го върнат, да го поверят на грижите ми. Вдигнах щората отсреща, седнах отново и се загледах в стоманеното небе, докато облаците се сляха в едно и накрая не виждах друго, освен сив здрач и нощ, в която денят беше потънал бавно.
Онази вечер Анди ми звънна в шест, девет часа, след като го оставих при него, и ме посрещна на вратата.
— Спи в кабинета — обясни. А после: — Счупена лява китка, четири счупени ребра, слава богу, няма счупени кости на краката. Слава богу, няма и мозъчно сътресение. Счупена опашна кост. Изметнато рамо, наместих го. Охлузвания по целия гръб и торс, явно са го ритали. Но няма вътрешни кръвоизливи. Лицето му изглежда по-зле, отколкото е: очите и носът му не са пострадали, няма счупени кости, сложих му лед, трябва да го правиш и ти — редовно. Рани по краката. Ето какво ме безпокои. Написал съм ти рецепта за антибиотик, започнал съм с малка доза, за всеки случай, но ако ти спомене, че му е горещо или го тресе, трябва да съобщиш незабавно — само това оставаше — да получи инфекция. Гърбът му е на ивици…
— В какъв смисъл „на ивици“? — попитах го аз.
Анди започна да нервничи.
— Явно са го удряли с колан, но той отказва да уточни. Превързах го, давам ти антибиотик, който да нанасяш, от утре започни да промиваш раните и да сменяш превръзката. Той ще се дърпа, но положението не е никак розово. Ето тук съм ти написал всички указания. — Той ми подаде найлонов плик, погледнах вътре: шишенца с хапове, бинт, тубички трем. — Тези тук — подхвана пак Анди и извади едно от лекарствата — са за болката, той ги мрази. Но няма как да мине без тях, давай му по едно хапче на дванайсет часа, веднъж сутрин и веднъж вечер. От тях ще го кара на сън, затова не го пускай навън сам, не му позволявай да вдига каквото и да било. Освен това от хапчетата ще му се гади, но го карай да се храни: нещо леко, ориз, бульон. Постарай се да го накараш да седи на инвалидната количка, макар че и бездруго няма да иска да се движи много-много. Звъннах на зъболекаря му и му записах час за девет в понеделник, има два избити зъба. Най-важно е да спи възможно най-много, ще мина утре следобед, ще идвам и всяка вечер до края на седмицата. Но не го пускай да ходи на работа, макар че… според мен едва ли ще иска. — Анди замълча точно толкова внезапно, колкото и бе заговорил, и известно време стояхме и мълчахме. — Мамка му, направо не мога да повярвам — каза накрая. — Мамка му, тъпанар с тъпанар. Иде ми да го намеря и да му тегля куршума.