— Знам — рекох. — И на мен.
Анди поклати глава.
— Не ми дава да съобщя — сподели. — Молих го как ли не.
Отново се стъписах, щом го видях, и той поклати глава, когато се опитах да му помогна да седне на количката, затова продължихме да стоим и да гледаме как се намества на седалката, пак беше със същите дрехи с кръв по тях, засъхнала на ръждиви континенти.
— Благодаря, Анди — каза той много тихо. — Извинявай.
А Анди го хвана отзад за тила и не отговори.
Вече беше тъмно, когато се прибрахме на Грийн стрийт. Както знаеш, инвалидната му количка беше от онези, съвсем леките, елегантните, които агресивно утвърждават, че човекът, опрял до тях, може да се оправя и сам, и нямат дори дръжки, защото се предполага, че той никога няма да допусне позора да го тика друг. Налагаше се да я хванеш отгоре за облегалката, която беше съвсем ниска, и да я направляваш така. Спрях в антрето, за да включа осветлението, и двамата премигахме.
— Почистил си — каза той.
— Ами, да — потвърдих. — Опасявам се обаче, че не толкова добре, както ти.
— Благодаря ти — промълви той.
— За нищо — отвърнах. Известно време мълчахме. — Дали да не ти помогна да се преоблечеш и после да хапнеш нещо?
Той поклати глава.
— Не, благодаря. Не съм гладен. И мога сам.
Сега беше притихнал, овладян: от човека, когото бях виждал преди, не бе останала и следа, той отново бе хванат като в клетка, беше се озовал в лабиринта на някакво подземие. Винаги се държеше любезно, но опиташе ли да се защити, да докаже, че се оправя и сам, ставаше още по-любезен и някак отчужден, като пътешественик, който се е озовал сред дивашко племе и внимава да не се вживява особено.
Въздъхнах тихо и го заведох в стаята му, казах, че ще бъда там, в случай че има нужда от нещо, и той кимна. Седнах на пода при затворената врата и зачаках: чувах как той пуска и спира чешмата, чух и стъпките му, после дълго мълчание и въздишката на леглото, когато той седна на него.
По едно време влязох вътре, той лежеше завит и аз седнах до него в края на леглото.
— Сигурен ли си, че няма да хапнеш нещо? — попитах.
— Да — отвърна той и след малко ме погледна.
Вече можеше да отваря очи и на белия фон на чаршафите беше в камуфлажните цветове на плодороден тлъст чернозем: зелените му очи бяха с цвят на джунгла, косата му бе на златистокестеняви кичури, лицето му вече не се синееше както сутринта и сега беше с цвета на тъмен лъскав бронз.
— Извинявай, Харолд — подхвана той. — Извинявай, че снощи ти се разкрещях, извинявай, че ти създавам такива главоболия. Извинявай, че…
— Джуд — прекъснах го аз, — стига си се извинявал. Ако някой трябва да се извинява, то това съм аз. Жалко, че не съм ти помогнал.
Той затвори очи, пак ги отвори и се извърна на другата страна.
— Ужасно ме е срам — пророни тихо.
Погалих го по косата, той не ме спря.
— Няма от какво да те е срам — уверих го. — Не си направил нищо лошо. — Плачеше ми се, но си помислих, че той сигурно ще се разплаче, и е по-добре да се сдържа. — Знаеш го, нали? — попитах го. — Знаеш, че нямаш никаква вина, знаеш, че не си го заслужил с нищо, нали? — Той не отговори, затова продължих да питам и питам, докато накрая той не кимна едва-едва. — Знаеш, че онзи тип е негодник, нали? — попитах и той се обърна на другата страна. — Знаеш, че нямаш никаква вина, нали? — попитах. — Знаеш, че това изобщо не е показателно за теб и колко струваш, нали?
— Харолд — промълви той. — Моля те.
И аз млъкнах, макар че всъщност трябваше да продължа. Известно време не казахме нищо.