— Мога ли да ти задам един въпрос? — подхванах аз накрая и след миг-два той кимна още веднъж.
Дори не знаех какво ще кажа, докато не го казах, а когато го казах, не знаех откъде ми е хрумнало, подозирам, че съм го знаел винаги, но не съм искал да питам, страхувал съм се от отговора: знаел съм го и не съм искал да го чувам.
— Като дете насилвали ли са те сексуално?
По-скоро усетих, отколкото видях как той застава нащрек и почувствах с ръката си, че се разтреперва. Още не ме беше погледнал, сега само се обърна на лявата страна и премести превързаната си ръка на възглавницата до себе си.
— Господи, Харолд — каза накрая.
Отдръпнах ръката си.
— На колко години беше, когато се случи? — попитах.
Той продължи да мълчи, сетне зарови лице във възглавницата.
— Харолд — промълви, — наистина съм уморен. Спи ми се.
Хванах го за рамото, което отскочи, но не махнах ръката си. Усетих с длан как мускулите му се изопват, усетих как по тялото му минава тръпка.
— Няма страшно — казах му. — Няма от какво да се срамуваш — допълних. — Ти, Джуд, нямаш никаква вина, разбираш ли ме?
Но той се престори на заспал, макар и още да усещах онази тръпка, напрегнатото му разтревожено тяло.
Поседях там още малко, погледах как той лежи, без да помръдва. Накрая излязох и затворих вратата.
Останах до края на седмицата. Онази вечер ти му се обади, вдигнах аз и те излъгах, изтърсих някаква небивалица за злополука, долових от гласа ти, че си притеснен, и ми се прииска ужасно да ти кажа истината. На другия ден ти се обади още веднъж и аз чух зад вратата как те излъга и той:
— Автомобилна катастрофа. Не. Не е сериозно. Моля? Ходих за почивните дни в къщата на Ричард. Задрямал съм и съм се ударил в едно дърво. Не знам, бях уморен… скъсвам се от работа. Не, под наем. Защото моята е на поправка. Не е кой знае какво. Не, всичко ще бъде наред. Не, знаеш си го Харолд, винаги драматизира. Обещавам. Заклевам се. Не, в Рим е до края на другия месец. Уилем, обещавам. Добре. Знам. Добре де. Обещавам, на всяка цена. И ти. Чао.
Като цяло беше кротък, сговорчив. Всяка сутрин си изяждаше супата, пиеше си хапчетата. От тях все го караше на сън. Всяка сутрин отиваше да поработи в кабинета, но в единайсет вече спеше на кушетката. Спеше и на обяд, и целия следобед, будех го чак за вечеря. Ти му се обаждаше всяка вечер. Обаждаше се и Джулия: аз все се опитвах да подслушвам, но не чувах много от разговорите им, чувах само, че той не говори много, което означаваше, че затова пък говори Джулия. Малкълм се отби няколко пъти, Хенри Йънговците и Роудс също дойдоха да го видят. Джей Би изпрати рисунка на ирис: дотогава не бях чувал да рисува цветя. Както бе предсказал и Анди, той се дърпаше много за превръзките по краката и гърба, колкото и да го умолявах, колкото и да му крещях, не искаше и не искаше да ми разреши да ги видя. Виж, на Анди разрешаваше и аз чух как той му казва:
— В такъв случай, щеш не щеш, ще се наложи да идваш през ден в кабинета, за да ги сменям аз. Сериозно говоря.
— Добре — тросна се той.
Лушън също дойде да го види, но той беше заспал в кабинета си.
— Не го буди — каза Лушън, а после, след като надзърна в кабинета: — Господи!
Поговорихме малко и той ми спомена колко му се възхищавали в кантората, нещо, което никога не се уморяваш да чуваш за детето си, независимо на колко години е, дали на четири и още ходи на забавачка, където е ненадминато в глинените фигурки, или на четиресет, работи в една от най-големите адвокатски кантори и отстоява интересите на престъпните корпорации.
— Бих казал, че трябва да се гордееш с него, но май знам какво е отношението ти към такива кантори — ухили се Лушън.
Харесваше много Джуд, личеше си, и аз усетих, че ревнувам леко, после пък ми докривя, че изобщо ревнувам.
— Не — отвърнах. — Наистина се гордея с него.
Докривя ми и че години наред съм му се карал за „Роузън Причард“, единственото място, където той се чувстваше в безопасност, единственото място, където му беше леко, единственото място, където страховете и несигурността му се изпаряваха.
Следващия понеделник, ден преди да си тръгна, той изглеждаше по-добре: бузите му бяха с цвят на горчица, но отоците бяха спаднали и вече личаха очертанията на лицето. Вече явно не го болеше толкова да диша, да говори, гласът му не беше толкова задъхан, той приличаше повече на себе си. Анди му бе разрешил да намали наполовина сутрешната доза болкоуспокоителни и сега той бе по-бодър, макар и не точно жизнен. Изиграхме партия шах, победи той.