— В четвъртък вечер се връщам — казах му аз, докато вечеряхме.
Онзи семестър имах лекции само във вторник, сряда и четвъртък.
— Недей, не се налага — спря ме той. — Благодаря ти, Харолд, но наистина… всичко ще бъде наред.
— Вече съм си купил билет — обясних. — Пък и, Джуд… не е нужно винаги да казваш „не“. Не помниш ли? Приемане?
Той не отговори.
Какво друго да ти кажа? Анди предлагаше да си остане вкъщи до края на седмицата, но в сряда той се върна на работа. Въпреки заканите Анди идваше всяка вечер да му сменя превръзките и да му преглежда крака. Джулия се прибра и през октомври се редувахме с нея да ходим в края на седмицата в Ню Йорк и да стоим с него на Грийн стрийт. През седмицата пък ходеше Малкълм. На него не му беше приятно, усещах го, но решихме по този въпрос да не обръщаме внимание какво му е приятно и какво — не.
Състоянието му се подобри. По краката нямаше инфекция. По гърба също. Анди все повтаряше, че е извадил късмет. Върна си и теглото. В началото на ноември, когато ти си дойде, той се беше възстановил почти напълно. За Деня на благодарността, който онази година решихме да караме в Ню Йорк, за да не му се налага да пътува, му свалиха и гипса и той пак си ходеше. Докато вечеряхме, не го изпусках от око, наблюдавах как разговаря с Лорънс и се смее с една от дъщерите му, но все си мислех и за онази вечер, за лицето му, когато Калеб го сграбчи за китката, за болката, срама и страха, изписали се върху това лице. Мислех за деня, когато научих, че използва инвалидна количка: малко след като намерих в Труро онзи плик, отидох на конференция в града и той дойде в ресторанта с количката — направо онемях.
— Защо изобщо не си ми споменавал? — попитах, а той уж се изненада, държеше се така, сякаш е останал с впечатлението, че ми е казал. — Не — допълних, — не си. — Накрая той изплю камъчето: така и така, не искал да съм го виждал такъв, слаб и безпомощен. — За нищо на света не бих те възприел така — уверих го и макар и да бях на друго мнение, това наистина ме накара да го възприемам по друг начин, напомни ми, че онова, което знам за него, е съвсем мъничка част от истината.
Понякога имам чувството, че онази седмица е само някакво видение, че на нея сме станали свидетели само ние с Анди. През следващите месеци все се намираше някой, който да го обърне на шега: как той не ставал за шофьор, как искал да играе на „Уимбълдън“, а той се смееше и също се шегуваше със самия себе си. В такива мигове не ме гледаше никога, аз му напомнях какво всъщност се е случило, напомнях му за онова, което той възприемаше като свой позор.
След време обаче осъзнах, че онзи случай му е отнел много, променил го е, превърнал го е в друг човек или може би в човека, който навремето е бил. Смятах месеците преди Калеб за период, когато той е бил по-здрав: срещнехме ли се, ми разрешаваше да го прегърна, а ако го докоснех — ако го хванех през раменете, докато минавах покрай него в кухнята, — не се дърпаше и ръката му продължаваше все така равномерно да реже морковите отпред. Трябваше да минат двайсет години, за да се случи това. Но след Калеб той се върна назад. В Деня на благодарността тръгнах към него да го прегърна, а той побърза да отстъпи вляво — съвсем леко, колкото ръцете ми да увиснат във въздуха, и в един миг ние се погледнахме, при което осъзнах, че каквото ми е било позволено допреди няколко месеца, вече не е: знаех, че трябва да започна от самото начало. Знаех: решил е, че Калеб е прав, че той е отблъскващ и някак си е заслужил каквото му се е случило. И това бе най-страшното, най-осъдителното. Беше решил да вярва на Калеб, да вярва на него, а не на нас, защото Калеб бе потвърдил онова, което той си е мислел открай време, на което открай време са го учели, а винаги е по-лесно да повярваш в онова, което вече мислиш, отколкото да се опиташ да промениш възгледите си.
По-късно, когато нещата загрубяха, щях да се питам какво съм могъл да кажа или да направя. Понякога щях да си мисля, че не съм могъл да кажа нищо — имаше нещо, което вероятно щеше да помогне, но и да го изречеше някой от нас, това нямаше да го убеди. Още се отдавах на фантазиите си: оръжието, засадата, Двайсет и девета улица номер петдесет в Уест Сайд, апартамент 17Г. Сега обаче си представях не че ще стреляме, а че ще хванем за ръцете Калеб Портър, ще го заведем долу при колата, ще го закараме на Грийн стрийт, ще го завлечем горе. Ще му обясним какво да каже, ще го предупредим, че ще бъдем пред вратата, ще чакаме в асансьора с пистолет, насочен към гърба му. И ще слушаме иззад вратата какво казва: „Изобщо не го мислех. Изобщо не бях прав. Онова, което направих, но най-вече нещата, които казах, бяха предназначени за друг. Повярвай ми, защото преди ми вярваше: ти си красив и съвършен, изобщо не мисля онова, което казах. Грешах. Заблуждавах се, никой не се е заблуждавал така, както аз“.