— Да, за теб — потвърди братът. — Побързай, пожелай си нещо.
Никога дотогава не бе получавал торти за рождения си ден, но беше чел за тях и знаеше какво да прави. Зажумя и си пожела нещо, после отвори очи и духна свещичката, при което стаята потъна в пълен мрак.
— Честито! — каза Лука и включи осветлението. Подаде му сладкишчето, а когато той се опита да му предложи малко, Лука поклати глава. — Твое е.
Той изяде сладкишчето, вътре в него имаше ситни боровинки и то му се услади повече от всичко, което бе опитвал досега, беше сладко-пресладко, както приляга на торта, а братът го наблюдаваше и се усмихваше.
— Имам за теб още нещо — каза Лука и се пресегна зад него, после му връчи пакет — голяма плоска кутия, увита във вестник и завързана с канап. — Хайде, отвори я — подкани Лука и той го послуша, махна внимателно вестника, за да го използват и друг път.
Кутията беше най-обикновена, мукавена, и след като я отвори, той установи, че вътре има най-различни дървени кръгчета. В двата им края имаше улеи и брат Лука му показа как може да ги съедини, за да направи кутийки, а също как може да наслага отгоре клечки, за да измайстори нещо като покрив. След много години, вече в колежа, той щеше да види на витрината на един магазин за играчки кутия с такива кубчета и щеше да си даде сметка, че в подаръка му е имало липсващи части: островърхо триъгълниче, с което да направи покрив, и зелени дъсчици, които да сложи отгоре. В онзи миг обаче той направо онемя от радост, а после си спомни как трябва да се държи и благодари отново и отново на брата.
— За мен е удоволствие — рече Лука. — Все пак не ставаш всеки ден на осем години, нали?
— Да — съгласи се той, дивашки ухилен на подаръка, и до края на свободното време се зае да прави с дървените кубчета къщи и кутийки, а брат Лука го гледаше и сегиз-тогиз се пресягаше да прибере косата му зад ушите.
Прекарваше всяка свободна минута заедно с брата в парника. С Лука беше друг човек. За останалите братя той беше бреме, купчина неприятности и недостатъци и всеки ден носеше нови и нови подробности за гадния му нрав: дай му да мечтае, само си измислял, бил много чувствителен, много буен, много любопитен, много припрян, много кльощав, много палав. Трябвало да бъде по-признателен, по-смирен, по-сдържан, по-търпелив, по-чевръст, по-послушен, да проявява повече уважение и почит. Но за брат Лука той беше умен, беше пъргав, беше досетлив, беше изпълнен с живец. Брат Лука никога не му казваше, че задава прекалено много въпроси, не му казваше, че има неща, за които трябва да изчака да порасне, за да разбере. Първия път, когато брат Лука започна да го гъделичка, той ахна, а после се засмя неудържимо и брат Лука се засмя заедно с него, после двамата започнаха да се боричкат на пода под орхидеите.
— Какъв прекрасен смях имаш — каза брат Лука, а също: — Каква страхотна усмивка имаш, Джуд. — И: — Какъв радостен човек си.
Накрая парникът се превърна в омагьосано място, в място, преобразило го в момчето, което брат Лука виждаше, в забавен и весел човек, с когото другите искат да общуват, в човек, по-добър и различен от онова, което е.
Когато нещата с другите братя загрубееха, той си представяше, че е в парника, че си играе или разговаря с брат Лука, и си повтаряше каквото му е казвал брат Лука. Понякога положението не бе никак розово и той не можеше да отиде на вечеря, но на другия ден винаги намираше в стаята си нещо, оставено му от брат Лука: цвете, червено листо, особено голям жълъд, каквито той бе започнал да събира и да пази под решетката.
Другите братя бяха забелязали, че през цялото време е с брат Лука, и той чувстваше, че не одобряват.
— Внимавай с Лука — предупреди не друг, а брат Павел, брат Павел, който го биеше и му крещеше. — Не е какъвто си го представяш.
Но той не му обърна внимание. Никой от тях не беше какъвто се представяше.
Веднъж той отиде късно в парника. Седмицата беше тежка, биеха го много силно, от болка той едва вървеше. Предишната вечер го бяха посетили и отец Гавриил, и брат Матей и сега го боляха всички мускули. Беше петък, най-неочаквано брат Михаил го беше освободил рано и той си помисли, че ще иде да си поиграе с кубчетата. След такива изпълнения винаги му се искаше да е сам — искаше му се да седи някъде на топло с играчките си, уж е много надалеч.
Когато отиде в парника, вътре нямаше никого, затова той вдигна решетката и извади индианската кукла и кутията с кубчетата, но усети, че и докато си играе с тях, плаче. Внимаваше да плаче по-малко — от плача винаги се чувстваше по-зле, а на братята им ставаше неприятно и те го наказваха, — но беше по-силно от него. Ако не друго, поне се беше научил да плаче безмълвно, но лошото на такъв плач бе, че от него го заболяваше, той насочваше натам цялото си внимание — и този път накрая се наложи да остави играчките.